Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

По-късно, когато си го спомнях у дома, не намирах никаква връзка между тия думи и действителността. Те сякаш бяха казани от няколко въображаеми жени, които пляскаха с ръце и пееха в къща, където беше умряло едно несъществувало дете. Някакви жени пушеха до нас. Сериозни и дебнещи, изпънали към нас дългите си шии на лешояди. Отзад, на хлад до вратата, една жена, увита в голям черен шал, чакаше да заври кафето. Изведнъж към нашите гласове се присъедини мъжки глас. Отначало беше смутен и неуверен, но после стана мощен и звънлив, сякаш мъжът пееше в черква. Вева Гарсия ме сръга в ребрата. Тогава го погледнах за първи път. Беше млад и спретнат, с колосана яка и закопчано сако с четири копчета. Гледаше ме.

Чувах да говорят, че ще се върне през декември, и си мислех, че няма по-подходящо място за него от заключената стаичка. Но вече не можех да си го представя. Казвах си: „Мартин, Мартин, Мартин“. И това име, изречено, вкусено, разглобено на съставните си части, губеше за мен цялото си значение.

Когато си тръгвахме от бдението, той сложи една празна чаша пред мен и рече: „Познах ви бъдещето на кафе.“ Аз вървях към вратата заедно с другите момичета и чувах гласа му, дълбок, убедителен и спокоен: „Пребройте седем звезди и ще ви се явя насън.“ Като минавахме край вратата, видяхме детето на Палокемадо в мъничкия ковчег, с напудрено лице, с роза в устата и отворени очи, закрепени с клечици. Февруари ни изпращаше хладния лъх на смъртта. В стаята се носеше уханието на изгорелите от жегата жасмин и теменужки. И при безмълвието на мъртвото гласът звучеше натрапчив и единствен: „Добре запомнете. Само седем звезди.“

През юли беше у дома. Обичаше да се обляга до саксиите на парапета. Казваше: „Спомни си, че никога не съм те гледал в очите. Това е тайната на мъжа, който е започнал да се страхува, че ще се влюби.“ И аз наистина не си спомнях очите му. През юли не бих могла да кажа какви очи има мъжът, за когото щях да се оженя през декември. И все пак, шест месеца преди това февруари беше само дълбока тишина по пладне, двойка стоножки — мъжка и женска, сплетени върху пода на банята, просякинята, която идва всеки вторник да моли за стръкче маточина, и той, важен и усмихнат, със закопчано догоре сако: „Ще ви накарам да мислите за мене непрекъснато. Сложих портрета ви зад вратата и забих карфици в очите.“ А Хеновева Гарсия, превивайки се от смях, отсича: „Това са глупости, които мъжете учат от индианците.“

В края на март щеше да се разхожда из къщата. Щеше да прекарва цели часове в кабинета с баща ми, убеждавайки го колко важно е нещо, което никога не можах да разгадая. Сега са минали единайсет години от сватбата ми и девет, откакто го видях да ми маха за сбогом от прозореца на влака, карайки ме да обещая, че ще се грижа много добре за детето, докато той се върне да ни вземе. Тези девет години щяха да минат, без да чуем нищо повече за него, без баща ми, който му помогна да се приготви за това безкрайно пътуване, да е казал една дума за връщането му. Но дори и през трите години на нашия брак той не стана по-действителен и разбираем, отколкото беше на бдението при детето на Палокемадо или в онзи мартенски неделен ден, в който го видях за втори път, когато с Вева Гарсия се връщахме от черква. Той стоеше до вратата на хотела, сам, с ръце в страничните джобове на сакото с четири копчета. „Сега цял живот ще мислите за мен, защото карфиците паднаха от портрета“ — каза той. Гласът му беше толкова глух и напрегнат, че изглеждаше истина. Но дори и тази истина беше по-различна и странна. Хеновева си твърдеше своето: „Това са индиански измишльотини.“ Три месеца след това тя избяга с директора на куклена трупа, но този неделен ден все още изглеждаше много порядъчна и сериозна. Мартин каза: „Спокоен съм, като зная, че някой ще ме помни в Макондо.“ А Хеновева Гарсия го изгледа с изкривено от гняв лице и възкликна:

— Леле божке! Ще изгние на гърба му туй сако с четири копчета.

Макар и да не беше очаквал, той беше странна личност в градчето — безучастен, въпреки очевидните му усилия да изглежда общителен и сърдечен. Живееше сред хората от Макондо, но беше далеч от тях, обзет от спомена за едно минало, срещу който всякаква съпротива изглеждаше напразна. Гледаха го любопитно, като мрачно животно, което е прекарало дълго време в мрак, а сега отново се появява, и поведението му не можеше да не се стори на градчето неестествено и тъкмо затова — подозрително.

Връщаше се от бръснарницата привечер и се затваряше в стаята си. От известно време беше престанал да вечеря. Отначало ни се струваше, че се връща уморен, ляга веднага в хамака и се събужда чак на сутринта. Но не мина много време и аз разбрах, че през нощта с него става нещо странно. Чуваше се как ходи из стаята с мъчителна и подлудяваща настойчивост, сякаш нощем му се явяваше призракът на човека, който той е бил дотогава, и двамата — предишният и сегашният човек, се вкопчваха в безмълвен двубой, в който предишният защищаваше своята яростна самота, неуязвимата си самоувереност и непримиримия си егоизъм, а сегашният — страшната си, непоколебима воля да се освободи от предишното си аз. Чувах го как се разхожда из стаята до разсъмване, докато собствената му умора не изчерпеше силите на невидимия му неприятел.