Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Сега ковчегът е затворен, но аз си спомням лицето на мъртвеца. Толкова точно се е отпечатало в паметта ми, че като погледна към стената, виждам отворените очи, кожата на бузите, опъната и сива като влажна пръст, прехапания настрани език. Това предизвиква у мен парещо безпокойство. И панталонът май няма да престане да ме стяга.

Дядо е седнал до майка ми. Когато се върна от съседната стая, премести стола и сега седи до нея, без да продума, опрял брада на бастуна си и изпънал куция си крак. Дядо чака. Мама, също като него, чака. И мъжете, които престанаха да пушат и седят неподвижно един до друг на кревата, без да поглеждат към ковчега — те също чакат.

Дори и да ми вържат очите, да ме хванат за ръка и да ме накарат да обиколя двайсет пъти градчето, а после да ме доведат отново в тази стая, пак ще я позная по миризмата. Никога няма да забравя, че в тази стая мирише на отпадъци и на струпани сандъци, макар да виждам само един сандък, в който бихме могли да се скрием с Абраам и при това да остане място и за Тобиас. Познавам стаите по миризмата им.

Веднъж миналата година Ада ме сложи на скута си. Аз бях затворил очи, но я виждах през миглите си. Виждах я смътно, сякаш не беше жена, а само едно лице, което ме гледаше, поклащаше се и блееше като овца. Вече наистина заспивах, когато усетих миризмата.

В къщата няма миризма, която да не познавам. Когато ме оставят сам на чардака, затварям очи, протягам ръце и вървя. Казвам си: „Като усетя миризма на ром и камфор, значи, съм пред дядовата стая.“ Продължавам да вървя със затворени очи и протегнати ръце. Мисля си: „Сега минавам покрай мамината стая, защото мирише на нови карти. После ще замирише на катран и нафталин.“ Продължавам да вървя и усещам миризмата на нови карти и в същия миг чувам гласа на майка си, която пее в стаята. После усещам миризма на катран и нафталин. Мисля си: „Сега ще продължи да мирише на нафталин. Тогава ще завия вляво от миризмата и ще усетя другата миризма — на хасе и затворен прозорец. Там ще спра.“ После правя три крачки, усещам новата миризма, заставам неподвижен, със затворени очи и протегнати ръце и чувам гласа на Ада, която вика: „Дете, пак ли вървиш със затворени очи!“

Тази нощ, тъкмо когато вече заспивах, усетих някаква миризма, която не идва от никоя стая в къщата. Беше силна и прохладна, сякаш някой бе разклатил жасминов храст. Отворих очи и взех да душа тежкия жарък въздух. Попитах: „Усещаш ли?“ Ада ме гледаше, но като я заговорих, затвори очи и се обърна на другата страна. Пак я попитах: „Усещаш ли? Като че ли някъде наблизо има жасмин.“ Тогава тя каза:

— Това е миризмата на жасмина, който се виеше по стената преди девет години.

Седнах на скута й. „Но нали сега го няма?“ Тя отвърна: „Да, но преди девет години, точно преди ти да се родиш, до зида на двора имаше жасминов храст. Нощем беше горещо и миришеше също както сега.“ Аз се облегнах на рамото й. Гледах я в устата, докато говореше. „Но това е било още преди да се родя“, казах. А тя отвърна: „Работата е там, че по това време се случи тежка зима и трябваше да почистим градината.“

Миризмата си стоеше там, прохладна, почти осезаема, заглушавайки останалите миризми на нощта. „Искам да ми разправиш за това“ — помолих Ада. Тя помълча, после погледна към белия варосан зид, облян в лунна светлина, и каза:

— Като пораснеш, ще разбереш, че жасминът е цвете, което броди.

Аз не разбрах, но усетих странен трепет, сякаш някой ме бе докоснал. „Добре“ — казах, а тя продължи: „С жасмина става същото като с хората, които след смъртта си излизат нощем да бродят.“

Аз стоях облегнат на рамото й, без да кажа нищо. Мислех си за други неща — за продънения стол в кухнята, на който дядо си суши обувките, когато ги намокри дъждът. Отдавна знаех, че в кухнята всяка вечер идва един мъртвец, сяда, без да си сваля шапката, и съзерцава пепелта в изгасналото огнище. След малко казах: „Това трябва да е като мъртвеца, който седи в кухнята.“ Ада ме погледна, опули очи и попита: „Какъв мъртвец?“ Аз й обясних: „Оня, дето всяка нощ сяда на стола, където дядо си суши обувките.“ А тя каза: „Там няма никакъв мъртвец. Столът стои до огнището, защото вече не служи за нищо друго освен за сушене на обувки.“

Това беше миналата година. Сега е друго, сега видях мъртвец и стига само да затворя очи, за да продължавам да го виждам в мрака на очите. Искам да кажа на мама, но тя пита дядо: „Мислиш ли, че може да се случи нещо?“ А дядо вдига брада от бастуна и клати глава: „Сигурен съм, че най-малкото в много къщи ще загори оризът и ще изкипи млякото.“