Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Не беше нужно да съм на седемнайсет години (на колкото бях аз тогава), за да забележа — след като видях Меме нагиздена в черквата, а после говорих с нея в дюкянчето, — че у дома стаичката към улицата е заключена. По-късно узнах, че мащехата ми сложила катинара и забранила да се пипат нещата в стаята: леглото, на което докторът спеше, преди да си купи хамака, шкафчето с лекарствата, от което отнесе в къщата на ъгъла само парите, натрупани през най-добрите му години (трябва да са били много, защото у дома не бе имал никакви разходи, и стигнаха, за да отвори Меме дюкянчето си), и сред купчина вехтории — старите вестници, написани на родния му език, каната за миене и някои вече непотребни лични вещи. Сякаш във всички тези неща се таеше, както казваше мащехата ми, зловеща, демонична сила.

Трябва да съм забелязала, че стаята е заключена, през октомври или ноември (три години след като Меме и докторът бяха напуснали къщата), защото в началото на следващата година бях почнала да си мечтая да се настани в нея Мартин. Искаше ми се да живея там след женитбата си; постоянно се въртях пред стаята и дори намеквах пред мащехата си, че е време да се махне катинарът и да се вдигне нелепата забрана, която ни отнемаше едно от най-уютните и любими места в къщата. Но преди да почнем да шием венчалната ми рокля, никой не ми беше говорил открито за доктора, нито пък за стаичката, която продължаваше да бъде нещо негово, като частица от личността му, която не може да се отдели от нашия дом, докато в него живее някой, който го помни.

Аз щях да се оженя до края на годината. Не знам дали заради обстоятелствата, при които беше преминало детството и юношеството ми, имах по това време неточна представа за неща и събития. Но истината е, че през тези месеци, когато напредваха приготовленията за сватбата ми, все още не бях разгадала тайната на много неща. Една година преди да се оженя за Мартин, си го представях през смътна пелена. Може би тъкмо затова исках да е наблизо, в стаичката, за да се убедя, че е човек от плът и кръв, а не годеник, видян насън. И все пак не смеех да заговоря пред мащехата си за своите планове. Колко естествено би било да кажа: „Ще махна катинара. Ще сложа масата до прозореца, а леглото — до вътрешната стена. Ще сложа саксия с карамфили на полицата и китка алое над вратата.“ Но към моето малодушие, към абсолютната ми липса на решителност се прибавяше и нереалността на моя жених. Представях си го като смътен изплъзващ се образ, чиито единствени осезаеми черти сякаш бяха лъскавите мустаци, главата, наклонена малко настрани, и вечното сако с четири копчета.

Беше се появил у дома в края на юли. Прекарваше деня с нас и разговаряше с баща ми в кабинета, разисквайки някаква тайнствена сделка, която така и не можах да разбера. След обяд Мартин и аз ходехме с мащехата ми до плантациите. Но когато на връщане го виждах сред теменужения здрач, когато беше тъй близо до мен и вървеше до рамото ми, тогава ми се струваше още по-отвлечен и нереален. Знаех, че никога няма да мога да си го представя като човек от плът и кръв или да намеря необходимата твърдост, та мисълта за него да ми вдъхне смелост и сили да кажа: „Ще подредя стаята за Мартин.“

Дори и това, че щях да се женя за него, ми изглеждаше невероятно една година преди сватбата ни. Бяхме се запознали през февруари, на бдението при детето на Палокемадо. Няколко момичета пеехме и пляскахме с ръце, стараейки се да се възползуваме докрай от единственото позволено ни развлечение. В Макондо имаше киносалон, обществен грамофон и няколко увеселителни заведения, но баща ми и мащехата ми бяха против ние, момичетата на моята възраст, да се забавляваме там. „Това са развлечения за шумата“ — казваха те.

През февруари по пладне беше горещо. Мащехата ми и аз седяхме на чардака и шиехме чеиза ми, докато баща ми си почиваше. Шиехме дотогава, докато той минеше, влачейки налъмите си, и отидеше да си облее главата с вода от каната. Ала февруарските нощи бяха прохладни и дълбоки и из цялото градче се носеха гласовете на жените, които пееха на бдения при умрели деца.

Вечерта, когато бяхме на бдение при детето на Палокемадо, гласът на Меме Ороско сигурно се е чувал по-добре от всякога. Тя беше слаба, грубовата и кокалеста като метла, но умееше да пее както никой друг. В първата пауза Хеновева Гарсия каза: „Навън седи някакъв чужденец.“ Мисля, че всички освен Ремедиос Ороско престанахме да пеем. „Със сако е, представяш ли си! — каза ми Хеновева Гарсия. — През цялото време говори, а всички го слушат със зяпнала уста. Носи сако с четири копчета, кръстосал е крака и се виждат чорапи с жартиери и високи обувки с капсули.“ Меме Ороско все още пееше, когато ние изпляскахме с ръце и казахме: „Ще се оженим за него.“