Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

Мартин се бе завърнал през юли, но не се беше настанил у дома. Обичаше да се обляга на парапета със саксиите и да гледа навън. Обичаше да казва: „Бих останал в Макондо за цял живот.“ След обяд ходехме с мащехата ми до плантациите. Връщахме се чак за вечеря, малко преди да запалят светлините в градчето. Тогава той ми казваше: „Дори да не беше ти, пак бих останал да живея в Макондо.“ И по начина, по който го казваше, също изглеждаше истина.

По това време докторът беше напуснал къщата ни от четири години. И тъкмо оня следобед, когато започнахме да шием венчалната ми рокля — онзи душен следобед, когато й казах да дадем стаичката на Мартин, — мащехата ми за пръв път заговори за странните навици на доктора.

— Преди пет години — каза тя — все още живееше там, затворен като животно. И не само че беше животно, ами на туй отгоре тревопасно, преживно животно, като прост впрегатен вол. Ако се беше оженил за дъщерята на бръснаря, оная вода ненапита, дето накара градчето да повярва на голямата й лъжа — че била заченала от духовете след тайнствен меден месец, — може би нищо нямаше да се случи. Но той престана да ходи в бръснарницата най-неочаквано и дори в последния момент стана съвсем друг, ала това беше само нова страница от методичното осъществяване на ужасния му план. След това, което се случи, само на баща ти можеше да му хрумне да остане у дома един толкова долен човек, който живееше като животно, скандализираше градчето и даваше повод да се говори за нас като за хора, които непрестанно оскърбяват морала и добрите нрави. Върхът на това, което кроеше, щеше да бъде промяната с Меме. Но дори тогава баща ти не осъзна тревожните размери на грешката си.

— Не съм чувала нищо за това — казах аз.

Щурците стържеха с триони на двора. Мащехата ми говореше, без да спира да шие, без да вдига очи от гергефа, извезвайки символи, бродирайки бели плетеници. „Една вечер седяхме на масата (всички освен него, защото, откакто престана да ходи в бръснарницата, изобщо не вечеряше), когато Меме влезе да сервира. Беше неузнаваема. «Какво ти е, Меме?» — попитах я аз. «Нищо, госпожо. Защо?» Но ние виждахме, че не й е добре, защото се олюля до лампата и изобщо имаше болезнен вид. «За бога, Меме, на теб не ти е добре!» — възкликнах аз. И тя действително едва се държеше на крака, когато се обърна и тръгна с подноса към кухнята. Тогава баща ти, който през цялото време я наблюдаваше, й каза: «Ако не ти е добре, легни си.» Но тя мълчеше. Продължаваше да стои с подноса с гръб към нас, докато чухме трясъка на строшения порцелан. Меме стоеше в коридора, впила нокти в стената. Тогава баща ти отиде да го повика от стаята, за да се погрижи за Меме.

През осемте години, които прекара у дома — продължаваше мащехата ми, — никога не бяхме го безпокоили за нещо сериозно. Ние, жените, отидохме при Меме, разтрихме я със спирт и зачакахме да се върне баща ти с доктора. Но докторът не дойде, Исабел. Не дойде да види Меме, макар че човекът, който го беше хранил цели осем години, беше му дал подслон и чисто бельо, отиде лично да го повика. Всеки път, като си спомня, си мисля, че идването му у дома е било божие наказание. Мисля, че всичката тази трева, която му давахме в продължение на осем години, всичките грижи, всичките ни усилия са били божие изпитание, урок за благоразумие и недоверчивост към хората. Като че ли бяхме взели осем години подслон, храна, чисти дрехи и ги бяхме хвърлили на свинете. Меме умираше (поне така ни се струваше), а той продължаваше да си седи там, като отказваше да стори нещо, което не беше проява на милосърдие, а на благоприличие, на признателност, на най-елементарно уважение към неговите благодетели.

Баща ти се върна чак в полунощ. Каза вяло: «Да я разтрият със спирт, но да не й дават очистително.» И аз се почувствувах така, сякаш ми бяха ударили плесница. Меме се беше посъвзела след разтривките. Разярена, извиках: «Да, със спирт, точно така. Вече я разтрихме и е по-добре. Но за това не ни беше нужно да сме живели осем години на чужд гръб.» А баща ти, все така снизходителен, с тази своя глупава примирителност: «Няма нищо страшно. Един ден сама ще се убедиш в това.» Като че ли оня беше пророк.“

Разгорещена, говорейки възбудено, този следобед мащехата ми сякаш отново изживяваше събитията от онази далечна вечер, когато докторът бе отказал да се погрижи за Меме. Розмаринът сякаш изнемогваше от ослепителната септемврийска светлина, от вцепенението на щурците, от пъхтенето на мъжете, които наблизо се мъчеха да откачат една врата от пантите й.