Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

В неделя вечерта облякох венчалната си рокля в спалнята на мащехата. Виждах се в огледалото бледа и чиста, обвита в облак от тънък крепон, който ми напомняше призрака на майка ми. Казвах си пред огледалото: „Това съм аз, Исабел. Облечена съм като булка, за да се оженя на разсъмване.“ И не можех да се позная; чувствувах се раздвоена в спомена за умрялата си майка. Меме ми беше говорила за нея преди няколко дни в къщата на ъгъла. Беше ми казала, че след като съм се родила, облекли майка ми в сватбената й премяна и я положили в ковчега. И сега, като се гледах в огледалото, виждах костите на майка си, покрити с гробищна плесен, сред купчина изпокъсан крепон и плътен жълт прах. Аз бях извън огледалото. Вътре беше майка ми, отново жива — гледаше ме, простираше към мен ръце от застиналото пространство, опитваше се да докосне смъртта, която втъкваше първите игли в булчинския ми венец. А отзад, в средата на спалнята, баща ми, сериозен и слисан, промълвя: „Сега, с тази рокля, си досущ като нея.“

Тази вечер получих първото и последното, единственото любовно писмо. Една бележка от Мартин, написана с молив на гърба на филмовата програма. Пишеше: „Тъй като няма да мога да дойда навреме тази вечер, ще се изповядам рано сутринта. Кажете на полковника, че уговореното е почти постигнато и че затова не мога да дойда сега. Много ли сте уплашена? М.“ С блудкавия вкус на това писмо отидох в спалнята и още го чувствувах в устата, когато се събудих след няколко часа, разтърсена от мащехата си.

Но всъщност мина още много време, докато се събудя напълно. Отново се чувствувах във венчалната рокля в едно свежо и влажно утро, ухаещо на мускус. Усещах устата си пресъхнала, както когато пътуваш и слюнката не иска да навлажни хляба. Кумовете и гостите бяха в салона от четири часа. Аз познавах всички, но сега ги виждах променени и нови, мъжете бяха облечени в сукно, а жените разговаряха с шапки на главата и изпълваха къщата с плътния и дразнещ дъх на думите си.

Черквата беше празна. Няколко жени се извърнаха да ме погледнат, когато прекосих главния кораб, като обречен младеж към жертвения камък. Палето, слаб и достоен, единственият човек с реални очертания в този вихрен и безмълвен кошмар, слезе по стъпалата и ме предаде на Мартин с четири движения на мършавите си ръце. Мартин стоеше до мене, спокоен и усмихнат, какъвто го видях на бдението при детето на Палокемадо, но сега беше с къса коса, сякаш за да ми докаже, че в самия ден на сватбата се беше постарал да изглежда още по-недействителен, отколкото в обикновени дни.

Същото това утро, вече у дома, след като гостите закусиха и размениха обичайните фрази, мъжът ми излезе и се върна чак подир следобедната почивка. Баща ми и мащехата ми се престориха, че не забелязват положението ми. Оставиха денят да мине, без да променят установения ред, така че нищо да не позволи да се почувствува необикновеният дъх на този понеделник. Съблякох венчалната си рокля, свих я на вързоп и я пъхнах на дъното на гардероба. Спомних си за майка си и си помислих: „Тези парцали поне ще ми послужат за саван.“

Нереалният младоженец се върна в два часа и каза, че е обядвал. Тогава, като го видях да се приближава с късата си коса, ми се стори, че декември не беше вече лазурен месец. Мартин седна до мен и известно време мълчахме. За първи път, откакто се бях родила, се страхувах, че ще мръкне. Трябва да съм се издала с някое движение, защото внезапно Мартин сякаш оживя, наведе се над рамото ми и попита: „За какво мислиш?“ Почувствувах, че сърцето ми се свива: непознатият ми беше заговорил на „ти“. Погледнах нагоре, там, където декември беше огромна блестяща топка, сияен месец от стъкло, и казах: „Мисля си, че сега ни липсва само едно — да завали.“.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Последната нощ, когато разговаряхме на чардака, беше по-горещо от обикновено. Само след няколко дни той щеше да се върне от бръснарницата и да се затвори завинаги в стаята си. Но онази последна нощ на чардака, една от най-горещите и тежки, които съм запазил в паметта си, той се показа разбиращ, както много рядко се случваше. Единственото нещо, което, изглежда, живееше в тази огромна пещ, бе глухо отекващата песен на щурците, възбудени от жаждата в природата, и мъничката, незначителна и все пак прекомерна дейност на розмарина и туберозата, които пламтяха в пустия час. И двамата мълчахме, а от нас се стичаше онова мазно и лепкаво вещество, което не е пот, а протеклата слуз на разлагащата се жива материя. От време на време той поглеждаше звездите, небето, опустошено от ослепителния летен блясък, а после оставаше неподвижен, сякаш изцяло вглъбен в хода на тази чудовищно жива нощ. Седяхме така, умислени, един срещу друг, той — в коженото си кресло, аз — в люлеещия се стол. Изведнъж се мярна бяло крило и аз видях самотната му тъжна глава, клюмнала на лявото рамо. Спомних си за живота му, за неговата самота, за ужасния му душевен смут. Спомних си с какво мъчително безразличие наблюдаваше той зрелището на живота. Преди ми се струваше, че с него ме свързват сложни чувства, противоречиви понякога и тъй изменчиви, както и неговата личност. Но в този миг ни най-малко не се усъмних, че съм го обикнал дълбоко. Стори ми се, че съм прозрял в себе си онази тайнствена сила, която още от първия миг ме подтикна да го закрилям, и усетих като жива рана болката в тъмната му душна стая. Видях го мрачен и сломен, смазан от обстоятелствата. Внезапно, като ме погледна с жестоките си и проницателни жълти очи, се уверих, че тайната на безизходната му самота ми бе разкрита от напрегнатия пулс на нощта. И преди самият аз да успея да се замисля защо правя това, го попитах: