Габриел Маркес - Избрани творби в два тома. Том втори

— Кажете ми, докторе, вярвате ли в бога?

Той ме погледна. Косата му падаше върху челото и целият той гореше от някакъв вътрешен огън, но на лицето му все още нямаше нито сянка от вълнение или смущение. Отговори с напълно овладения си ленив глас на преживно животно:

— За първи път ми задават този въпрос.

— А вие самият, докторе, задавали ли сте си го някога?

Не изглеждаше нито безразличен, нито развълнуван. Като че ли почти не се интересуваше от мен. Нито от моя въпрос, още по-малко от целта му.

— Трудно е да се каже.

— Но не ви ли плаши нощ като тази? Нямате ли чувството, че някой по-голям от всички броди из плантациите, докато нищо не се движи и всичко изглежда поразено от стъпките му?

Сега той мълчеше. Щурците изпълваха пространството отвъд прохладния, жив и почти човешки мирис на жасминовия храст, посаден в памет на първата ми жена. Един исполин бродеше сам в нощта.

— Мисля, че нищо подобно не ме смущава, полковник. — Но сега и той изглеждаше поразен, също като нещата, като розмарина и туберозата в горещото си пространство. — Смущава ме това — продължи той, като ме погледна сурово право в очите, — че съществува човек като вас, способен да твърди със сигурност, че разбира онзи, който броди в нощта.

— Ние се стремим да спасим душата си, докторе. Това е разликата.

И тогава си позволих да отида по-далече, отколкото възнамерявах:

— Вие не го усещате, защото не сте вярващ.

А той ми отвърна спокоен и невъзмутим:

— Не е тъй, полковник, повярвайте ми. Работата е там, че ме смущава както мисълта, че бог съществува, така и мисълта, че не съществува. Ето защо предпочитам изобщо да не мисля за това.

Не знам защо предчувствувах, че точно така ще ми отговори. „Той е скаран с бога“, помислих, като чух това, което ми каза непринудено, ясно и точно, сякаш го бе прочел някъде. Аз все още бях упоен от вцепенението на нощта. Чувствувах се сред необятна галерия от пророчески картини.

Там, зад парапета, беше градинката, която обработваха Аделаида и дъщеря ми. Затова пламтеше розмаринът — защото те всяка сутрин го поддържаха с грижите си, та в нощи като тая жаркият му дъх да се носи из къщата и да прави по-спокоен съня. Жасминовият храст изпращаше натрапчивия си мирис и ние го вдъхвахме, защото той беше връстник на Исабел, защото в известен смисъл тази миризма беше продължение на майка й. Щурците бяха в двора, сред храстите — забравили бяхме да почистим бурените след дъжда. И единственото невероятно, изумително нещо беше, че той седи тук и бърше с огромна проста кърпа лъсналото си от пот чело.

След нова пауза рече:

— Бих искал да зная защо ми зададохте този въпрос, полковник.

— Внезапно ми хрумна — отвърнах аз. — Може би защото от седем години ми се иска да узная какво мисли човек като вас. — И добавих, като също си избърсах потта от челото: — Или може би ме тревожи вашата самота.

Почаках, но не получих отговор. Видях го срещу себе си, все така тъжен и самотен. Спомних си за Макондо, за безумието на неговите жители, които горяха банкноти по празници; за безпътната шума, която презираше всичко, която се валяше в тресавището на своите инстинкти и намираше в прахосничеството желаното удоволствие. Спомних си за живота му преди идването на шумата. И за сетнешния му живот, за евтините му одеколони, за вехтите излъскани обувки, за мълвата, която го преследваше като сянка, незабелязана от него. Попитах го:

— Докторе, никога ли не сте помисляли да се ожените?

И преди да свърша, той вече ми отговаряше с една от обичайните си дълги заобикалки:

— Вие много обичате дъщеря си. Нали, полковник?

Отговорих, че това е естествено.

— Добре — продължи той. — Но вие сте различен. Никой не обича повече от вас сам да си кове гвоздеите. Виждал съм ви да сменяте пантите на врата, макар че разполагате с неколцина души, които биха могли да сторят това вместо вас. Просто ви е приятно. Мисля, че щастието за вас се състои в това — да обикаляте къщата с кутия инструменти и да търсите нещо за поправяне. Вие сте в състояние да изпитвате благодарност към някого, стига да ви развали пантите, полковник. Благодарен сте му, защото по такъв начин ви се дава възможност да бъдете щастлив.

— Това е навик — рекох, без да разбирам какво цели той. — Казват, че майка ми била същата.

Той се бе оживил. Държането му беше миролюбиво, но непреклонно.

— Много добре — каза. — Това е хубав навик. И е най-евтиното щастие, което познавам. Затова имате такава къща и сте възпитали така дъщеря си. Мисля, че трябва да е хубаво да имаш дъщеря като вашата.