Нелсън Демил - Играта на лъва

Асад Халил се замисли за Борис и Малик, двама съвсем различни мъже. Малик вършеше работата си от любов към Господ, към исляма, към родината и великия вожд, и от омраза към Запада. Борис се интересуваше единствено от парите и не мразеше особено нито американците, нито Запада. Той нямаше Бог, нямаше водач, а всъщност нямаше и родина. И все пак това не го притесняваше. „Русия отново ще стане могъща — веднъж бе казал той. — Това е неизбежно.“

Във всеки случай тези двама различни мъже работеха добре заедно и всеки от тях го беше научил на нещо, от което другият почти не разбираше. Асад предпочиташе Малик, разбира се, ала Борис винаги му казваше цялата истина. „Вашият велик вожд — веднъж сподели с него руснакът — не иска върху палатката му да падне нова американска бомба, затова не очаквай много помощ, ако те заловят. Ако се върнеш, той ще се отнесе добре с теб. Но ако попаднеш в капан в Америка, следващият либиец, когото видиш, ще е твоят палач.“

Ала Борис грешеше. Ислямските борци никога не се предаваха нито се изоставяха едни други. Господ нямаше да остане доволен от това.

Той отново насочи вниманието си към пътя. Тази страна бе голяма и разнообразна и човек лесно можеше да се скрие в нея. Но в същото време това представляваше проблем и за разлика от Европа, тук нямаше много граници, които да пресечеш, за да избягаш. Либия беше далеч оттук. А и досега Халил не знаеше, че английският, който разбира и говори, не е същият, който се говори на Юг.

Замисли се за лейтенант Пол Грей и си спомни снимката на дома лу, приятна вила с палми. Къщата на генерал Уейклиф също беше хубава. Тези двама убийци се бяха прибрали при жените и децата си, след като бяха разрушили живота на Асад Халил. Ако наистина имаше ад, той знаеше имената на трима от обитателите му — лейтенант Стивън Кокс, загинал в Залива, полковник Уилям Хамбрехт и генерал Терънс Уейклиф, убити от Асад Халил. Ако в момента разговаряха помежду си, последните двама можеха да обсъждат с първия как са умрели и тримата щяха да се чудят кой ще е следващият от тяхната ескадрила.

— Търпение, господа — каза Халил високо, — скоро ще разберете. И после отново ще бъдете заедно.

Почивката свърши и ние се върнахме в стаята. На мястото на Джим и Джейн се беше появил някакъв господин, който приличаше на арабин. Отначало си помислих, че се е изгубил на път за джамията или е отвлякъл Джим и Джейн и ги държи за заложници. Преди да успея да го стисна за гушата, той се усмихна и се представи като Аба Ибн Абдела, име, което прояви любезността да напише на черната дъска. Поне не се казваше Боб, Бил или Джим.

Наричайте ме Бен — накрая рече той, което се вписваше в тукашната система от умалителни.

Господин Абдела — Бен — носеше прекалено тежък туидов костюм, не син, и нещо като шахматно знаменце за конни надбягвания На главата си. Това ме накара да си мисля, че може да не е оттук.

Вен седна с нас и пак се усмихна. Бе петдесетинагодишен, малко Пчест, с брада, очила, оредяваща коса, хубави зъби и миришеше Рмално. Три черни точки, детектив Кори.

Джак, Кейт и Тед бяхме образовани, свободомислещи и прочее. Всички бяхме работили с типове от Средния изток, но кой знае защо, днес следобед се чувствахме малко напрегнати.

— Каква ужасна трагедия — започна Бен.

Никой не отговори.

— Аз съм извънреден специален агент от ФБР.

Това означаваше, че също като мен, са го наели заради специалността му, която, предполагах, не беше моден консултант. Е, поне не бе юрист.

— Заместник-директорът сметна, че навярно ще имате полза от мен.

— Каква полза? — попита Кьоних.

Господин Абдела го погледна.

— Аз съм професор по средноизточна политика в университета „Джордж Вашингтон“. Занимавам се с екстремистките групи.

— Терористични групи — подсказа му Кьоних.

— Да. Поради липса на по-точен термин.

— Какво ще кажете за психопати и убийци? — весело предложих аз. — Ето ви по-точни термини.

Професор Абдела остана невъзмутим, като че ли и преди му се бе случвало същото. Говореше спокойно, изглеждаше интелигентен и имаше приятни маниери. Той не бе виновен за случилото се вчера, разбира се. Но днес следобед Ибн Абдела имаше тежка задача.

— Самият аз съм египтянин — продължи Бен, — но добре познавам либийците. Те са интересен народ, отчасти произлязъл от древните картагенци. После дошли римляните, които също оставили гените си. Освен това в Либия винаги е имало египтяни. След римляните се появили вандалите от Испания, които на свой ред били победени от византийците, а те — от арабите. Те донесли със себе си ислямската религия. Либийците се смятат за араби, но Либия винаги е имала толкова малко население, че всяка нашественическа група има участие в етногенезиса им.