Нелсън Демил - Играта на лъва

И все пак… дори великите мъже като полковника можеха да бъдат съблазнявани от жени. Щеше да го обясни на вожда, ако го хванеха. Навярно нямаше да убият Бахира и двамата щяха да се разминат само с бой.

Нощта беше студена и той потръпна. Остана коленичил на килимчето с Корана в ръце. В два и десет от стълбището се разнесе шум. Момчето вдигна очи и видя тъмен силует, застанал под лама-ринения навес.

— Аллах, бъди милостив — промълви Асад.

— Попаднахме в силно въздушно течение — каза Чип Уигинс на Бил Садъруейт. — Онзи южен вятър от пустинята. Как го наричат?

— Наричат го южния вятър от пустинята. Ясно. Е, както и да е, той ще ни помогне по-бързо да се разкараме оттам, освен че ще сме с четири бомби по-леки.

Садъруейт измърмори нещо в отговор.

Уигинс се вгледа в тъмната нощ. Нямаше представа дали ще види Следващия изгрев, ала знаеше, че ако изпълнят задачата си, ще ста-нат герои. Но безименни герои. Защото това не бе обикновена война, а война срещу международни терористи, които простираха ръце далеч извън Средния изток. Ето защо пресата и публиката никога нямаше да научат имената на пилотите. Операцията завинаги щеше да остане засекретена. Това го безпокоеше, защото беше признание че престъпниците са способни да проникнат в Америка и да отмъстят на пилотите и техните семейства. От друга страна, макар че нямаше да има нито паради, нито публично награждаване, тази анонимност донякъде го успокояваше. По-добре да си анонимен герой отколкото мишена за терористи.

Продължаваха на запад над Средиземно море. Уигинс се замисли за това колко много войни са водени тук, особено на северноафриканското крайбрежие — финикийците, египтяните, гърците, картагенците, римляните, арабите и така нататък, хиляди години чак до Втората световна война — италианците, немските африкански корпуси, британците, американците… Морето и пясъкът на Северна Африка бяха масов гроб на войници, моряци и пилоти.

— Колко време остава до промяната на курса? — попита Садъруейт. Уигинс се откъсна от мислите си и провери позицията на самолета.

— Дванайсет минути.

— Следи часовника.

— Ясно.

Дванайсет минути по-късно формированието зави на деветдесет градуса на юг. Цялата армада без танкерите се насочи към либийското крайбрежие. Садъруейт натисна дроселите напред и изтребителят набра скорост.

Бил погледна таблото. Наближаваха точката, в която щяха да започнат подготовка за атака. Движеха се с осемстотин и осемдесет километра в час на височина седем хиляди и шестстотин метра. Намираха се на по-малко от триста и двайсет километра от брега и летяха право към Триполи. Чу поредица от прещраквания по радиостанцията, на които отговори по същия начин, и останалите от ескадрилата му започнаха да се спускат.

Садъруейт бе склонен да започне последните проверки незабавно, но знаеше, че още е рано, че е възможно да ги засекат и че не е разумно да влизат в схватка. Трябваше да почака.

Уигинс прочисти гърлото си и кашлицата му прозвуча по интеркома като рев, който сепна и двамата.

— Сто и шейсет километра до сушата — съобщи той.

— Прието.

Погледнаха радарния екран, но откъм Либия не идваше нищо да посрещне. Продължиха само на сто метра над земята. Сто и трийсет километра.

— Добре, да започваме подготовка за атака.

— Готов.

Садъруейт и Уигинс изпълниха проверката. Тъкмо свършваха, като Чип вдигна очи и видя светлините на Триполи.

— Стигнахме.

Бил също погледна, кимна, натисна хидравличния лост за крилете и те се изтеглиха още по-назад, като на ястреб, забелязал плячка на земята.

Уигинс усети, че сърцето му се е разтуптяло, и осъзна, че е ужасно жаден.

Когато изтребителите наближиха брега, Садъруейт отново увеличи скоростта. Височината остана сто метра. Бяха им казали, че наоколо няма радиокули и небостъргачи, за които да се безпокоят. Движеха се с деветстотин двайсет и пет километра в час. Бе 01:50. След няколко минути нарушиха формированието и се насочиха към различните си цели в Триполи и около града…

Чип внимателно се вслушваше в тишината, после чу писукане, което показваше радарно засичане. Мамка му! Той бързо погледна екрана и колкото можа по-спокойно каза:

— Откриха ни.

Садъруейт кимна.

— Предполагам, че са будни.

— С удоволствие бих изритал онзи щабен офицер в ташаците.

— Проблемът не е в него, нито в ракетите.

— Да… — Изтребителят летеше прекалено ниско и бързо, за да бъде улучен с ракети, но затова пък се намираше точно в смъртоносния обсег на зенитните оръдия.