Нелсън Демил - Играта на лъва

Изглежда, нямаше конкретен повод да се запознаем с него. Съобщиха ни, че той просто искал да ни види. Но по време на едночасовия ни разговор останах с впечатлението, че този човек е преживял много повече от всички нас, взети заедно.

Борис беше едър мъж, палеше цигара от цигара и се държеше адски любезно с моята годеница.

Разказа ни малко за работата си в КГБ, после ни даде някои подробности за втората си кариера в либийското разузнаване. Спомена, че съветвал Халил за престоя му в Америка, и полюбопитства как сме се добрали до него.

Нямам навика да разкривам много информация пред агенти от чуждо разузнаване, обаче тоя тип играеше честно и за всеки наш отговор се отплащаше със свой. Можехме да си приказваме дни наред, но в стаята присъстваха други хора и от време на време предупрежваха някого от нас да не отговаря или да промени темата. Къде Отиде свободата на словото?

Така или иначе, всички ударихме по една водка и дишахме цигарен дим втора ръка.

Едно от момчетата от ЦРУ съобщи, че било време да си ходим, и ние се изправихме.

— Трябва пак да се срещнем — предложих на Борис. [???] й сви рамене и посочи приятелите си от управлението.

Ръкувахме се и Борис ни предупреди:

— Халил е съвършена машина за убийства и със сигурност ще се върне да убие онези, за които не е имал време.

— Той е обикновен човек — отвърнах аз.

— Понякога се чудя. Във всеки случай, поздравявам ви, че сте оцелели. Не губете нито миг от живота си.

Бях убеден, че това е някакво руско пожелание и няма нищо общо с въпроса за Асад Халил. Нали така?

С Кейт се върнахме в Ню Йорк и нито един от двама ни не спомена за Борис. Но наистина ми се ще някой ден да обърнем с него цяло шише водка. Може да му пратя призовка. А може би няма.

Седмиците изтичаха и все още не се знаеше нищо за Асад Халил. Нямаше и радостни вести от Либия, отнасящи се за неочакваната смърт на господин Кадафи.

Кейт така и не си смени номера на мобифона и аз също отговарям на стария си телефон на Федерал Плаза 26, така че очакваме господин Халил да ни потърси.

Нещо повече. Като част от сделката с Вашингтон, Стайн и Кьоних ни инструктираха да създадем специална група, състояща се от мен, Кейт, Гейб, Джордж Фостър и още няколко момчета, със задачата да открием и арестуваме господин Асад Халил. Освен това подадох молба до НЙПУ да прехвърлят предишния ми партньор Дом Фанели в АСЧ. Той се противи, обаче в момента аз съм важна клечка и скоро ще го имам на разположение. Искам да кажа, нали заради него съм в АСЧ. Заслужава си да го прецакам. Ще е като едно време.

В новата ни група няма да има хора от ЦРУ, което страхотно увеличава шансовете ни.

Спецгрупата навярно е единственото, което ме задържа на тая шибана работа. Искам да кажа, сериозно възприемам заплахата на Халил и всъщност е въпрос на оцеляване. Нито един от нас няма намерение да залови Асад Халил жив. Самият той също няма да се даде жив, така че накрая всички ще са доволни.

Обадих се на Робин, бившата ми, и я информирах за предстоящия си брак.

Тя ми пожела всичко хубаво и ми каза:

— Сега вече можеш да смениш онова глупаво съобщение на телефонния си секретар.

— Добра идея.

— Ако някой ден хванеш тоя Халил, прехвърли случая насам — предложи ми Робин.

Вече бях участвал в тая игра относно господата, които ме гръмнаха на Западна 102 — ра улица, затова отвърнах:

— Става, обаче искам десет процента от хонорара ти.

— Имаш ги. Ще скапя всичките ви доказателства и ще му осигуря доживотна присъда.

— Честна сделка.

Като изпълних това задължение, реших, че трябва да съобщя на бившите си гаджета, че си имам постоянна съквартирантка, която скоро ще ми стане жена. Но не ми се щеше да им се обаждам, затова им пратих и-мейли, картички и факсове. Даже получих няколко отговора, предимно съболезнования за булката. Не споделих с Кейт… Големият ден наближи и аз не бях нервен. Вече се бях женил, пък и много пъти съм се изправял лице в лице със смъртта. Не твърдя, че съм забелязал някакви прилики между това да се ожениш и да те гръмнат, обаче… може и да има.

Кейт се държеше абсолютно спокойно, макар че никога не й се беше случвало да извърви Последните метри по пътеката. Изглежда, владееше положението и знаеше какво и кога трябва да се прави, кой трябва да го прави и така нататък. Мисля, че информацията й не е от личен опит, а има нещо общо с Х-хромозома.

Майтапа настрана. Бях влюбен, Кейт Мейфилд беше забележителна жена и знаех, че ще живеем щастливо. Най-много я харесвах за това, че ме приема какъвто съм, което всъщност не е много трудно, като се има предвид, че съм почти съвършен.