Нелсън Демил - Играта на лъва

И все пак господата ни казаха, че Асад Халил все още не бил заловен от ФБР, което можеше да е вярно — чисто технически. Споменах им, че господин Халил се е заклел да ни убие, дори това да отнеме остатъка от живота му.

Те ни отвърнаха да не се безпокоим много, да не приказваме с непознати и да се прибираме вкъщи по светло. Колебливо се съгласихме да се срещнем с тях във Вашингтон, когато се почувстваме в състояние. За щастие, никой не спомена за пресконференция.

Като става дума за това, напомниха ни, че сме били подписали различни клетвени декларации, които ограничавали правата ни да правим публични изявления, свързани с информация, свързана с националната сигурност. С други думи, недейте да говорите с пресата, щото ще ви сдъвчем задниците толкова кофти, че огнестрелните рани ще ви се сторят като ухапване от комар.

Това не можеше да се смята точно за заплаха, защото държавата не заплашва гражданите си, но си беше чиста проба предупреждение.

Напомних на колегите си, че с Кейт сме герои, обаче явно никой не бе чувал такова нещо. После съобщих на четиримата господа, че е време за клизмата ми, и те си тръгнаха.

Та да се върнем пак на въпроса за пресата. Опитът за убийство на Роналд Рейгън се отбелязваше във всички медии, обаче се омаловажаваше. Както гласеше официалното изявление на Вашингтон, „За Живота на бившия президент изобщо не е имало опасност“. Не се споменаваше за Асад Халил — самоличността на убиеца не била известна — и изглежда, никой не правеше връзка между тоя случай и мьртвите пилоти. Това щеше да се промени, разбира се, но както би се изразил Алън Паркър, „малко днес, малко утре и останалото — когато репортерите започнат да ни притискат“.

На четвъртия ден от престоя ни в окръжната болница в Санта Барбара се появи самият господин Едуард Харис, колегата на Тед Наш от ЦРУ, и ние го приехме в стаята за свиждане. Той също ни напомни да не дрънкаме пред пресата и намекна, че сме се намирали в шок, били сме изгубили кръв и така нататък, в резултат на което не можело да се вярва на паметта ни.

С Кейт вече бяхме обсъдили всичко това и уверихме господин Харис, че дори не си спомняме какво сме обядвали. Освен това му казах:

— Изобщо не знам защо съм в болница. Последният ми спомен е че пътувах за летище „Кенеди“ да посрещна някого.

Едуард ме изгледа скептично и отвърна:

— Не преигравайте.

— Спечелих ония двайсет долара от вас — информирах го аз. — И още десетачка от Тед.

Това явно го развесели, което не ми се стори естествено. Мисля, че беше свързано със споменаването на Тед.

Тук му е мястото да отбележа, че почти всички, които идваха да ни видят, се държаха така, сякаш знаят нещо и с готовност ще го споделят с нас, ако ги попитаме. Затова се поинтересувах:

— Къде е Тед?

Едуард помълча няколко секунди, после отвърна:

— Тед Наш е мъртъв. Не се изненадах много, но все пак доста.

Кейт също изглеждаше смаяна.

— Как? — попита тя.

— Открили са го в ранчото на Рейгън след като са ви откарали с хеликоптера. Бил е прострелян в челото и е умрял мигновено. Извадихме куршума и балистичната експертиза категорично доказа, че е от същата пушка, с която Асад Халил е стрелял по вас.

Двамата с Кейт не знаехме какво да кажем.

Чувствах се кофти, обаче ако Тед беше в стаята, щях да му посоча очевидното — когато си играеш с огъня, няма начин да не се опариш. Когато си играеш с лъвове, няма начин да не те изядат.

Поднесохме съболезнованията си. Чудех се защо във вестниците не се споменава нищо за случая.

Както бе направил и Тед, Едуард предположи, че навярно с удоволствие бихме работили за ЦРУ. Съмнявах се, обаче когато си имал работа с тия типове, трябва да внимаваш.

— Пак ще си поговорим — отвърнах. — На Тед би му харесало.

Отново долових известен скептицизъм в изражението на макар че той каза:

— Заплатата е по-голяма. Можете да си изберете работа в чужбина и ще ви гарантираме петгодишен мандат. Двамата заедно. В Париж, Лондон, Рим, където ви хареса.

Звучеше малко като подкуп, което е за предпочитане пред заплахите. Просто знаехме прекалено много и те знаеха, че знаем.

— Винаги съм искал да живея в Литва — споделих аз. — С Кейт ще обмислим въпроса.

Едуард не беше свикнал да го мотаят, лицето му стана каменно и той си тръгна.

— С тези хора не бива да се правиш на много умен — напомни ми Кейт.

— Рядко ми се удава такава възможност.

Тя помълча малко, после каза:

— Бедният Тед.