Нелсън Демил - Играта на лъва

Така или иначе, Борис, Малик и другите бяха разработили този маршрут със смесица от бързина и точност, дързост и предпазливост, хитрост и простота. На последното съвещание обаче руснакът го беше предупредил: „По пътя няма да има алтернативни планове освен на летище «Кенеди», където за всеки случай ще те чакат няколко шофьори. До взетата под наем кола ще те откара онзи, който има най-малко късмет.“ — Борис се засмя, но лицата на другите останаха сериозни. Той не обърна внимание на намръщените им физиономии и продължи: — „Като се има предвид какво ще се случи с първите ти двама съучастници, Хадад и таксиметровия шофьор, моля те, не ме карай да пътувам с теб.“

Отново никой не се усмихна. Ала на руснака, изглежда, не му пукаше и се засмя. Но нямаше да се смее още дълго. Скоро и той щеше да е мъртъв.

Халил мина по дълъг мост над езерото Марион. Само на осемдесетина километра на юг живееше Уилям Садъруейт, бивш лейтенант от военновъздушните сили на САЩ и убиец. Асад Халил имаше среща с този човек на следващия ден, ала засега Садъруейт не подозираше колко е близо смъртта му.

Продължи напред и в 19:05 видя надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В ДЖОРДЖИЯ — ЩАТЪТ НА ПРАСКОВИТЕ. Знаеше какво е праскова, но нямаше представа защо щатът се отъждествява с този плод.

Погледна индикатора за горивото и видя, че резервоарът е пълен по-малко от една четвърт. Замисли се дали да спре сега или да изчака докато се стъмни. Междувременно наближаваше Савана и трафикът се усили, което означаваше, че на бензиностанциите ще има много клиенти.

Когато слънцето се спусна ниско на западния хоризонт, Асад изрецитира стих от Корана:

— Правоверни, не се сприятелявайте с други хора, освен от собствения си народ. Те ще ви покварят. Единствената им цел е вашата гибел. Омразата им личи от техните думи, но по-страшна е омразата в сърцата им.

В 19:30 бензинът му почти свършваше, но в този участък от магистралата почти нямаше изходи. Накрая видя знак за отбивна и зави по рампата. С изненада откри, че има само една бензиностанция, и то затворена. Продължи по един тесен път и стигна до град Кокс, като пилота, загинал по зреме на войната в Залива, прие това като предзнаменование, макар да не знаеше дали е добро, или лошо.

Градчето изглеждаше почти пусто, ала в покрайнините му той видя светеща бензиностанция и се насочи към нея.

Когато спря, си сложи очилата и слезе от автомобила. Беше топло и влажно и около лампите над колонките летяха много насекоми.

Реши този път да използва кредитната си карта, но видя, че няма автомат. Всъщност бензиностанцията очевидно не бе на самообслужване. Колонките бяха по-стари от онези, с които беше свикнал. Поколеба се за миг, после забеляза, че от малката сграда излиза висок слаб мъж с дънки и кафява риза.

— Какво има, приятел? — попита той.

— Трябва ми бензин — усмихна се Халил.

Високият го изгледа, сведе очи към регистрационния номер, после отново ги вдигна към лицето му.

— Какво ти трябва?

— Бензин.

— А стига бе! Някакъв конкретен вид?

— Да, високооктанов, моля.

Мъжът свали маркуча от една от колонките и го вкара в резервоара. Докато зареждаше, Асад осъзна, че ще останат заедно прекалено дълго.

— Закъде пътуваш? — попита високият.

— Отивам на почивка на Джекил Айланд.

— Не приличаш на такъв.

— Моля?

— Облечен си прекалено гот за Джекил Айланд.

— Да. Имам делова среща в Атланта.

— С какво се занимаваш?

— Банкер съм.

— А стига бе! Обаче наистина приличаш на банкер.

— Да.

— Откъде си?

— От Ню Йорк.

Мъжът се засмя.

— Верно ли бе? Хич не приличаш на скапан янки.

Халил не разбираше всичко, което му говореше мъжът, и каза:

— Не съм бейзболист.

Човекът пак се засмя.

— Голям пич си. Ако носеще раиран костюм, щях да те помисля за банкер, който си пада по бейзбол.

Асад се усмихна.

— Къде си роден?

— На Сардиния.

— Това пък къде е, по дяволите?

— Остров в Средиземно море.

— Щом така казваш. По шосе деветдесет и пет ли дойде?

— Да.

— Бензиностанцията на Филипс затворена ли е?

— Да.

— И аз така си помислих. Оня глупак няма да спечели и стотинка, ако затваря толкова рано. Натоварен ли е графикът по деветдесет и пет?

— Не особено.

Мъжът напълни резервоара.

— Изпразнил си го почти до капка.

— Да.

— Да проверя ли маслото?

— Не, благодаря.

— В брой или с кредитда карта? Предпочитам в брой.

— Да, в брой. — Халил извади портфейла си.

Човекът погледна с присвити очи към колонката.