Нелсън Демил - Мейдей

Мина край Балбоа парк и погледна часовника на таблото. Щеше да пристигне в Голд клъб в Сан Франциско навреме, за да успее да прегледа бележките си преди мача с Куентин Лайл. Вдигна очи към небето. Прекрасен юнски ден. Идеален за бизнес. Преди още да са достигнали деветата дупка, предприятията Лайл щяха да станат най-новия клиент на застрахователната компания. На последната дупка сигурно вече ще е получил и превозваческия бизнес на Лайл. Метц започна да припява заедно с музиката. Размислите му бяха прекъснати от натрапчивия звън на клетъчния му телефон, който лежеше на седалката до него. Той спря музиката и вдигна телефона.

— Да?

Гласът от другата страна леко заглъхваше.

— Господин Метц, обажда се Джуди. Току-що позвъниха от Транс-Юнайтид.

Той се намръщи.

— Продължавай.

— Някой си господин Евънс. Помоли да ви предам следното: Полет 52, осъществяван от самолет Стратън, е изпратил до Транс-Юнайтид съобщение, в което се казва, че самолетът е повреден. Господин Евънс обаче подчерта, че екипажът на самолета все още не е уточнил естеството на повредата и те смятат, че проблемът може да не се окаже много сериозен.

— Това ли е всичко?

— Да, сър.

— Проблемът не е много сериозен?

— Това бяха думите му.

— Изчакай така. — Той остави телефона в скута си и прехвърли наум различните алтернативи за действие. Нито една обаче не бе напълно задоволителна. Транс-Юнайтид бяха твърде важен клиент, за да се престори, че от офиса му не са могли да се свържат с него. Но пък от друга страна, Бенефишъл не застраховаше онова, което на жаргон наричаха корпуса — самия самолет. Те застраховаха единствено пътниците. Ако на борда няма пострадали, той беше в безопасност. Метц вдигна телефона. — Добре, ще им се обадя оттук. Може да се наложи да отида до летището. Обади се на господин Лайл в клуба. Кажи му, че може да закъснея. Неотложен ангажимент. Надявам се да се присъединя към него за деветата дупка. Може и по-рано. Постарай се да го убедиш, че въпросът наистина не търпи отлагане, но не споменавай Транс-Юнайтид. Запомни ли всичко? Ще ти звънна по-късно.

— Да, сър.

Метц затвори и сви по изхода към авеню Сан Хосе. С малко повече късмет присъствието му на летището изобщо няма да е наложително. Той намали, взе отново телефона и натисна копчето за автоматично избиране на предварително запаметен номер. Клетъчният му телефон веднага избра нюйоркския номер на президента на Бенефишъл Уилфорд Парк. След няколко секунди секретарката на Парк ги свърза.

— Уейн? Там ли си?

Метц дръпна телефона далеч от ухото си. Като повечето по-възрастни хора Парк говореше твърде високо в слушалката.

— Да, сър. — Той погледна часовника си. В Ню Йорк наближаваше краят на работното време.

— Извинете, че ви безпокоя толкова късно през деня, но…

— Няма нищо, Уейн. Някакъв проблем ли имате там?

Метц се усмихна. Там. За повечето нюйоркчани всичко, което се намира на запад от Хъдзън, беше там. За Уилфорд Парк всичко на запад от Пето авеню сякаш беше в друга слънчева система.

— Възможно е, сър. Реших, че трябва да ви информирам. — Мислите на Метц препускаха напред. — Обадиха се от Транс-Юнайтид. Имат проблем с някакъв самолет. Все още не зная подробности, но те споменаха, че проблемът не изглеждал много сериозен и може би касае само корпуса. Въпреки това може да се очакват искове за нанесени щети. Помислих си, че трябва да се свържа с вас, преди да сте напуснал кабинета си. — И преди да си го чул от друг източник, додаде наум.

— Правилно, Уейн.

— Имам намерение да отида дотам и лично да разбера какво става.

— Добре, Уейн. Добре. Дръж ме в течение. Радвам се, че лично ще се заемеш със случая. Откъде се обаждаш?

— От колата. Вече съм на път за летището.

— Много добре. Обади ми се, когато научиш повече подробности.

— Да, сър.

— Дочуване, Уейн. Метц попита спокойно:

— Сър, къде бих могъл да ви намеря по-късно?

— По-късно? О, да. В Ейтриъм клъб. Ще вечерям там. Намира се на Източна петдесет и седма улица.

Метц изобщо не се интересуваше от адреса на клуба.

— Може ли да ви се обадя там? Номерът вписан ли е в указателя?

— Да. Разбира се. Знаеш този клуб. Вечеряхме там заедно миналия февруари. И изпихме бутилка Шато О’Брион, реколта петдесет и девета година. Ще бъда там докъм десет часа. Дочуване.

Метц подхвърли телефона на съседната седалка. Уилфорд Парк беше нещо средно между сенилен старец и брилянтен бизнесмен. Метц го харесваше и в двете му превъплъщения. Разговорите с него винаги му доставяха удоволствие. Той беше истински джентълмен от старата генерация. Беше човек, който вярваше в своята компания и споделяше привилегиите по ръководството и управлението й с хората, на които се доверяваше — като Уейн Метц например. Метц никога не пропускаше да спомене за детството си на Лонг Айлънд и за студентските си години в Принстън, където бе учил и Парк. Основната причина, поради която толкова харесваше Парк, бе дълбоката вяра на стареца в непогрешимостта на Метц. А тя датираше от много години — възникнала бе много преди проблемите с паметта на Парк. Уейн Метц се надяваше, че Уилфорд Парк ще се задържи на поста си достатъчно дълго, за да гарантира следващото повишение на Метц.