Нелсън Демил - Мейдей

— Да — отвърна Бери, спомнил си, че само преди десет минути той бе изтъкнал пред нея същите тези аргументи. — Вярно е. Наличното гориво би трябвало да е достатъчно. — Знаеше обаче, че насрещните ветрове и евентуална промяна в метеорологичните условия щяха да наклонят везните в техен ущърб. А що се отнася до контрола върху самолета, единственото, което Бери знаеше със сигурност, бе, че може да направи десен завой и да върне самолета в хоризонтално положение. Не знаеше дали ще може да направи ляв завой, да издигне самолета, или пък да го снижи. Крендъл продължи:

— Спомням си, че веднъж капитан Стюарт ми каза следното: Щом механизмите за управление работят и в резервоарите има достатъчно гориво, значи ситуацията не е безнадеждна.

— Вярно е — съгласи се Бери. Името на Стюарт го накара да погледне през рамо към салона. Двамата пилоти все още лежаха неподвижно близо до пианото в далечния край на салона. Бери се обърна напред и огледа навигационните прибори и автопилота. Всички показатели бяха стабилни. Той се изправи. — Отивам в салона да видя какво става.

— Добре.

— Наблюдавай уредите. Ако ти се стори, че нещо не е наред, извикай ме.

— Непременно.

— Ако иззвъни компютърната система…

— Ще те извикам.

— Добре. И наблюдавай внимателно автопилота. — Той се наведе над нея и небрежно постави дясната си ръка на рамото й. Протегна напред лявата си ръка. — Виждаш ли тази лампичка?

— Да.

— Това е лампата на автопилота. Ако светне жълто, извикай ме. Незабавно.

— Слушам. — Тя извърна глава към него и се усмихна.

Бери се изправи.

— Добре. Веднага се връщам. — Обърна се и излезе в салона.

Стюардесата, която бе обслужвала салона за развлечения, Тери О’Нийл, се разхождаше наоколо. На Бери това никак не му хареса. Привлекателната жена, седяща на канапето, бе разкопчала предпазния си колан и се взираше навън през прозореца. Другите трима мъже и една жена продължаваха да седят на канапето и да правят некоординирани, лишени от смисъл, движения с ръце. Един от мъжете бе разкопчал колана си и се опитваше безуспешно да се изправи.

Бери сам се убеди, че наблюденията на Барбара Йоширо бяха верни — пътниците се възстановяваха. Физически. В умствено отношение ставаха само по-любопитни. Хората започваха да мислят, но в главите им се раждаха лоши идеи. Тъмни. И опасни.

На Бери му хрумна, че самолетът представлява затворена система — като яйце. Ако се пробие с игла черупката на оплодено яйце, зародишът няма да оцелее. Ако пък случайно оживее, той ще бъде увреден по жесток и необратим начин. Представи си техния самолет, кацнал спокойно на някое летище — единственото доказателство, че нещо с него не е наред, са дупките от двете страни на корпуса му. Подвижната стълба се приближава до самолета. Посрещачите избухват в радостни възгласи. Вратите се отварят. Първите пътници се появяват… Той тръсна глава и вдигна очи.

Тери О’Нийл се приближаваше към вратата на кабината. Бери пристъпи към нея. Хвана я за рамото и я обърна към себе си. Тери грубо отблъсна ръката му и заговори сърдито, сякаш го укоряваше загдето я бе докоснал, но думите й бяха неясни и несвързани. Бери се сети за дъщеря си на четиринадесетмесечна възраст. Изчака стюардесата да се отдалечи от вратата на кабината, след което се запъти към Стейн, който се подпираше на парапета на стълбището. Той сякаш изобщо не забеляза присъствието на Бери и продължи да се взира надолу.

— Как е? — попита го Бери.

Стейн посочи с ръка надолу.

Бери се наведе да погледне. Няколко мъже и жени се взираха право в него. От устата им течаха лиги, лицата им бяха наплескани с познатата вече противна смес от кръв и повръщано. Няколко души посочиха нагоре към него. Някой изкрещя; една жена се разсмя. Бери долови плач, който звучеше като на малко дете. Един мъж си проправи път до подножието на стълбището и заговори на Бери, опитвайки се отчаяно да го накара да разбере думите му. Човекът скоро осъзна безсилието си и започна да крещи. Жената отново се изсмя.

Бери отстъпи назад, обърна се и погледна към Линда Фарли. Тя слезе от пейката пред пианото и направи няколко крачки към него.

— Остани на мястото си, Линда — нареди Бери. Стейн се обърна към него.

— Казах й да стои далеч от стълбите. Макар че положението тук — той посочи големия салон — не е много по-добро.

Бери погледна момичето.

— Какво има, Линда? — попита. Тя се поколеба.

— Гладна съм, господин Бери. Дали скоро ще получа нещо за ядене?