Нелсън Демил - Мейдей

Джон Бери ускори крачка и осъзна, че сърцето му бие все по-силно. В началото на моста рязко се спря, сякаш се боеше, че видението пред него ще изчезне, ако се приближи още малко. Вдигна очи и се усмихна колебливо.

Шарън Крендъл, облечена в светлосиня лятна рокля и сламена шапка с широка периферия, се усмихна в отговор.

— Чакахме те.

Линда Фарли му махна с ръка.

— Помислихме си, че си се изгубил.

Бери стъпи на моста и се приближи до тях. Изправи се непохватно, а след това се наведе импулсивно и целуна Линда Фарли по бузата.

— Как се чувстваш?

Тя кимна.

— Добре.

— Радвам се. — Той се изправи и й подаде кутия шоколадови бонбони. — Заповядай. Наградата, която спечели, когато първа зърна сушата.

Линда взе бонбоните и се усмихна.

— Благодаря.

— Няма защо. — Той се обърна към Шарън. — Исках да ти донеса нещо, но не знаех…

— Вечеря в Ню Йорк.

— Да. Успяхме да стигнем до летището, нали? — Той замълча за момент. — Изглеждаш добре.

Тя сложи ръка на бузата му и се намръщи, забелязала порязванията и синините му.

— Изглеждаш така, сякаш си ял бой.

— Трябваше да видиш другия. — Бери погледна към червения покрив на пагодата, заобиколена от внимателно оформени храсти и дървета. — Това място е страхотно.

— Да. И аз си помислих, че ще ти хареса. Прекрасен пример за това как човек може да живее в хармония с природата.

— Често ли идваш тук?

— Всеки път когато трябва сериозно да помисля върху нещо. — Тя се загледа в отражението си във водата. — Понякога идвахме тук с Барбара Йоширо.

— Аз… — Бери не знаеше какво да каже. — Мисля, че тя би била щастлива, ако знаеше, че си тук и мислиш за нея.

— Хайде да се поразходим.

Прекосиха моста. Провряха се през клоните на един силно разлистен бамбук и поеха по една пътечка на запад. Дълго време вървяха мълчаливо. Стигнаха до затревен хълм и се изкачиха на върха му. Горе подухваше лек ветрец. Пухкави бели облачета се гонеха по небето. В далечината летяха чайки, а един реактивен самолет, реещ се високо в небесата, оставяше бяла следа по синьото небе.

— Днес няма мъгла — рече Бери.

— Не. — Шарън Крендъл направи няколко крачки надолу по склона, свали шапката си и се излегна на тревата. — Не. Днес няма мъгла. Добре щеше да е, ако и вчера по това време слънцето грееше така силно. Но пък това би било несъвместимо с всичко, случило се през вчерашния ден.

— Точно така. — Бери седна до нея.

Двамата мълчаливо се загледаха в Линда, която бавно слезе по склона и се приближи до поточето, което ромолеше в подножието на хълма.

— Не се отдалечавай много — извика след нея Крендъл. После се обърна към Бери. — Тя си има своите добри и лоши мигове. Престана да плаче малко преди да дойдеш. Все още не може да свикне с онова, което се случи.

— Майка й?

— Не е сред оцелелите.

Бери кимна. Смяташе, че така е по-добре. За Линда щеше да е по-лесно.

Шарън Крендъл насочи очи към момичето, наблюдава го известно време, а след това отново се обърна към Бери.

— Разговарях с бабата на Линда.

— И тя какво каза?

— Тя е единствената й роднина, като се изключат някакви далечни братовчеди в Канзас. Бащата на Линда починал преди години. Бабата живее в малък апартамент в южната част на града. Сега ще получи попечителство върху Линда, но се притеснява, че няма да може сама да отгледа младото момиче. Остана много доволна, когато й казах, че бих искала да й помагам.

— Аз също бих искал да помогна, ако е възможно.

— Разбира се.

Известно време никой не проговори. После Бери рече:

— Паркът Голдън Гейт ми напомня на Сентрал парк.

Крендъл се усмихна.

— Наистина ли?

Тя затвори очи, протегна се на тревата и изрита обувките си.

— Не ми се ще много да науча последните новини, но все пак ще трябва да ми ги кажеш.

Бери погледна надолу към лицето й. Слънцето осветяваше лицето й и подчертаваше изящните скули и меките й устни.

— Последните новини. Последното е, че утре сутринта трябва да разговаряме с хората от ФБР.

— И аз така предположих. Какво още?

— Ами капитан трети ранг Джеймс Слоун е бил отведен във военновъздушната база в Аламеда, където е арестуван. Макар проведените изпитания да са били строго секретни, всички радиопредавания от и до изтребителя са били автоматично записвани в централната зала за радиовръзка на Нимитц. Става дума за някаква електронна система, която автоматично записва целия радиообмен и след двадесет и четири часа автоматично унищожава записа. Очевидно Слоун не е знаел за съществуването й, защото единствено офицерите по сигурността имат достъп до нея. Не зная защо хората проявяват такова лекомислено пренебрежение към съвременните технологии за звукозапис. Както и да е. Тези записи били прослушани от шефовете във флота, така че Слоун вероятно ще бъде обвинен в убийство.