Нелсън Демил - Мейдей

— Разбира се, че ще ни нараниш.

— Не искам да те убивам. Бих предпочел просто да се стигне до съд. Имам вяра на Калифорнийските съдебни заседатели, които ще решат, че не съм виновен. За тях никой не е виновен. След това ще напиша книга за случилото се и ще спечеля много пари. Мога дори да те направя главно действащо лице в книгата си. — Джонсън се разсмя и продължи: — Хайде, Бери. Дай ми разпечатките. Спаси живота си. Стигна твърде далеч, за да умреш точно сега. Бери си пое дълбоко дъх и отговори:

— Казах ти вече, доказателствата не са тук. Изчезнаха заедно с момичето надолу по пързалката. — Погледна го и сви рамене. — С теб е свършено.

— Не. С теб е свършено. — Джонсън се поколеба, а след това вдигна брадвата.

От салона долетяха първите акорди на Джингъл белс, изсвирени на пианото. Няколко секунди по-късно долетя нечий глас:

— Така и не можах да науча тази песничка докрай. Всъщност това е единственото нещо, което мога да изсвиря на пиано.

Джонсън се обърна и надникна в тъмния салон.

— О… Боже…

Пианото замлъкна и една фигура изплува от полумрака. Едро мъжко тяло запълни рамката на вратата.

— Здрасти, Ед рече Кевин Фитзджералд. Ед Джонсън стоеше като замръзнал.

— Дали ще можеше да убиеш и двама ни с брадвата? — попита Фитзджералд. — Съмнявам се. А и не мисля, че искаш да го направиш. Така че ти предлагам да я хвърлиш.

— Ти… какво? — Джонсън погледна през рамо към Бери, а после отново насочи поглед към Фитзджералд. Внезапно осъзна, че сам се бе напъхал в капана, заложен от тях.

Фитзджералд се обърна към Джон Бери.

— Благодаря ви, господин Бери, загдето се съгласихте да играете ролята на примамка.

Очите на Джонсън се разшириха от изненада.

— Искаш да кажеш… че се познавате?…

— Срещнахме се малко преди да дойдеш — отвърна Фитзджералд. След което рече на Бери: — Господинът с брадвата е Едуард Джонсън, първи вицепрезидент на авиокомпания Транс-Юнайтид. Много добър ръководител, който взима присърце интересите на компанията. Да не говорим пък за интересите на самия Ед Джонсън.

После погледна Джонсън:

— И сам се бях досетил, че си ти. Джонсън изръмжа:

— Глупости!

— Не съвсем, Ед. Ти притежаваш необходимата комбинация от кураж, ум, егоизъм и пълна липса на съвест.

— О, я върви на майната си, Кевин. Нямам нужда от шибаната ти лекция. Опитах се да спася тази авиокомпания. Ти и мекушавите ти пилоти никога не бихте го направили.

Фитзджералд изгуби търпение и рязко заяви:

— Моите пилоти спасяват тази авиокомпания всеки шибан ден, в който летят там горе, докато ти си седиш зад бюрото.

— Достатъчно — провикна се Бери. Имаше чувството, че този спор не е от вчера. — Достатъчно. — Обърна се към Джонсън: — Хвърли шибаната брадва, или, да ме прости Господ, но ще ти издера очите. Хвърли я!

В продължение на секунда Джонсън остана напълно неподвижен, а след това замахна широко и с невероятна сила запрати брадвата право в предното стъкло, което се разби на хиляди парченца. Обърна се към Фитзджералд.

— Майната ти! Опитай се да го докажеш.

Джонсън се приближи до аварийния изход, приклекна в горния край на надуваемата пързалка, а след това погледна през рамо и рече на Бери:

— Ако ти наистина беше смел човек и притежаваше поне капка съвест, щеше да потопиш този самолет, пълен с живи мъртъвци в океана, и нямаше да се опитваш да спасяваш собствения си задник. А сега и двамата можете да вървите по дяволите. — Обърна се и се спусна с краката напред по дългата жълта пързалка.

Фитзджералд погледна Бери.

— Не му обръщайте внимание.

Бери не отговори.

Джон Бери мина през вратата от ковано желязо и излезе в градината. Тръгна бавно по алеите, оградени с парапет от бамбук, изкачи затревените хълмчета, мина покрай кленовете, разпрострели над главата му червените си листа.

Прекоси малките каменни мостчета, построени над пенливи поточета, и покритите с лишеи камъни и стигна до петте езерца, в които растяха лилии и плуваха златни рибки. В далечината се виждаше още едно езеро, над което се извиваше мост за рибари, който сякаш се съединяваше с отражението си в спокойната вода, за да образува пълен кръг. На моста го очакваха една жена и едно момиче.

Той тръгна към тях, минавайки покрай дървета бонзай с причудливи форми и покрай деликатните ябълкови и сливови дръвчета. Денят беше спокоен и във въздуха се носеше уханието на камелии и магнолии. Каменните фенери, очертали пътеката, хвърляха дълги сенки под лъчите на залязващото слънце, които обгръщаха тревата между дърветата с нежната си милувка.