Нелсън Демил - Мейдей

— Чел съм статии за метеорологичните радари, но никога не съм работил с такъв.

Крендъл чу някакъв шум зад себе си и се обърна. Линда се бе свила близо до задната стена на кабината и спеше. Крендъл погледна към вратата. През пролуката на притворената врата се бе промушила цяла мъжка ръка, чак до рамото, която опипваше вътрешната страна на вратата. Ръката напипа чорапогащника и го дръпна. Вратата се открехна още малко и рамото също се промуши в кабината. Шарън видя раменните нашивки на втория капитан Даниел Маквери, а след това зърна и лицето му да наднича през пролуката.

— Джон… Бери се обърна.

— За Бога! — Поколеба се, а след това се изправи. Приближи се до вратата и огледа възела на чорапогащника, завързан за бравата. Хвана ръката на Маквери и се опита да я избута навън, но летецът го сграбчи за ризата. Бери отстъпи назад. Имаше нещо гротескно в ръката, която се протягаше към него. Припомни си страховитите истории, които хората обичат да разказват късно нощем край лагерния огън на някой къмпинг. Това тук обаче беше истина. Бери бръкна в джоба си и намери златната запалка, която носеше със себе си. Запали я, поколеба се за миг, а после неохотно поднесе пламъка към ръката на Маквери. Последва пронизителен писък и ръката изчезна. Бери потърси с поглед Шарън и се взря в очите й. В тях не се четеше никакъв упрек — само разбиране и подкрепа.

Бери коленичи край Линда, която се бе събудила.

— Заспивай. Тя затвори очи.

— Много съм жадна. Бери я потупа по бузата.

— Още малко остава. Не мисли за това. — Изправи се и се върна на стола.

Шарън прикова поглед към радарния панел.

— Това все механизми за управление на радара ли са?

Бери я погледна. Тримата оцелели бяха постигнали мълчаливо съгласие помежду си, че няма да разговарят за останалите. Бери сведе очи към конзолата.

— Да. Това е за наклона на антената. За уголемяване на образа. За регулиране на яркостта. Селектор за режима на работа… Това тук пък е обозначено като ниво на заличаване. За пръв път чувам за такава функция.

Крендъл пак погледна към черната стена, извисила се на пътя им. Облаците бяха по-близо и тя вече забелязваше вътрешната им турбулентност, виждаше сиво-черните стълбове, които се зараждаха в недрата им.

— Можем ли да заобиколим този фронт без радар? Бери поклати отрицателно глава.

— Тези буреносни облаци понякога се разпростират на стотици мили. Не мисля, че разполагаме с достатъчно гориво, за да ги заобиколим.

— Хаваите? — Не й се искаше отново да повдига въпроса, но моментът бе твърде важен и се налагаше да обсъдят всяка възможност.

— Не. Освен останалите причини, които изтъкнах пред теб, вече не разполагаме с достатъчно гориво, за да прелетим дотам. С наличните ни запаси можем да стигнем само до Калифорния.

Крендъл погледна индикатора за горивото. Останала бе по-малко от една трета от количеството, с което разполагаха в началото на полета.

Бери се заигра с контролните уреди на радара. Ако можеше да разгадае картината, която виждаше на екрана, може би щеше да успее да намери някаква пролука в тъмната стена от облаци пред тях.

Крендъл си припомняше бурите, които бе преживяла на други самолети. Стратън 797 летеше много високо и това бе предимството на полетите в стратосферата.

— Не можем ли да се изкачим над облаците? Бери погледна причернялото небе.

— Не и с този самолет. Няма да издържи на въздушното налягане. — Погледна кислородната маска, която висеше край стола му. Ако се изкачат на не повече от тридесет хиляди фута, кислородните маски щяха да са им достатъчни, за да дишат. Но дали щяха да се издигнат над буреносния фронт? Не можеше да даде категоричен отговор, но предполагаше, че тази височина няма да е достатъчна. Освен това резервоарите с кислород сигурно вече бяха празни, а той не знаеше дали има резервен резервоар на борда.

Крендъл сякаш четеше мислите му.

— Може някъде да има неизползвана кислородна бутилка.

— Може. Но смяташ ли, че трябва да накараме онези хора отзад да преживеят още веднъж същия кошмар? Не трябва ли все някъде да теглим чертата?

— Не, и ако става дума за живота ни.

— Онези хора не са мъртви, а ние не знаем дали с времето състоянието им няма да се подобри. А дори и да не се оправят… Освен това, ако искаме да наберем достатъчно височина, за да се издигнем над лошото време, самолетът трябва да се изкачва спираловидно нагоре. Точно в този момент бих предпочел да не подлагам уменията си на подобно изпитание. Пък и при една такава маневра ще изгорим огромно количество гориво.