Нелсън Демил - Катедралата

— Това може да отнеме известно време. Бих искал да се обаждам, за да съобщавам как се развиват нещата.

— Не ме прави на глупав.

— Аз съм тук, за да помагам.

— В такъв случай можеш да започнеш с изпращане на ключовете.

— Ключовете? — той погледна монсеньор Даунс, който кимна.

Флин поясни:

— Всички ключове на катедралата, не на града. Изпратете ги веднага по лейтенант Бърк.

Шрьодер отказа:

— Не съм сигурен, че ще мога да открия някакви ключове…

— Не ми пробутвай тези лайна, капитане! Искам ги тук до десет минути, или ще срина до основи олтара на светото причастие. Кажи това на Даунс и той ще извади всички ключове, с които разполага, и още сто, с които не разполага.

Монсеньор Даунс дойде до писалището силно развълнуван. Шрьодер изтърси бързо в микрофона:

— Добре. Изглежда беше станало някакво недоразумение. Монсеньор ме информира, че има пълен комплект с ключове.

— Знаех си, че ще ги откриете. Изпратете ни още четирийсет и пет порции солено месо и зеле за вечеря. Искам да бъдат приготвени от… момент, да се допитам до американския си приятел. — Последва кратко мълчание, после Флин продължи: — От ресторанта на Джон Барликорн на източната Четирийсет и пета улица. Донесете содени питки, кафе и чай. И някакъв сладкиш, ако нямате нищо против. Аз ще платя сметката.

— Ще се погрижим за поръчката… също и за сметката.

— Капитане, преди да изтече тази нощ, в касата на града няма да има пари даже за чаша бира. Аз ще платя храната.

— Да, сър. Има още нещо. За този краен срок… Създадохте ни няколко проблема, които може да отнемат малко по-дълго време…

Гласът на Флин стана войнствен:

— Никакво удължаване! Гледайте затворниците от списъка да бъдат освободени и да се намират в Дъблин, когато първите лъчи на слънцето проникнат през прозорците на олтара на Дева Мария. В зори, или всички умират, Шефер!

— Шрьодер. Вижте…

— Не ме интересува кой си. Честит празник на Свети Патрик, капитане. Напред, Ирландия!

Последва щракване и в стаята се чу бръмченето на телефонния сигнал. Капитан Шрьодер остави слушалката, изключи високоговорителите и запали отново пурата си. Не беше минало добре. И все пак чувстваше, че се е оправял и с по-твърди мъже от Флин. Може би никога толкова добре изразяващи се, но със сигурност по-луди.

Продължи да си напомня две неща. Едното, никога не беше претърпявал провал. Другото, никога не беше се провалял при уговарянето на отсрочка. Голяма част от успеха в първото се дължеше на успеха на второто. Той огледа смълчаната група около себе си.

— Този ще се окаже труден. Допадат ми, когато са такива.

Капитан Джо Белини стоеше до прозореца с разкопчана куртка и палци, пъхнати в колана, на който висеше пистолетът му. Пръстите му напипаха патрондаша. Въображението му рисуваше картина на неговото подразделение, което атакуваше огромната сива сграда отвън. На него не му допадаха трудните типове. Не му допадаха и лесните. Никакви не му допадаха.

Брайън Флин седеше пред долния орган, близо до светилището, и гледаше разтворената върху него книга.

— Шефер — засмя се той.

Джон Хики погледна книгата, озаглавена „Моите години като преговарящ за заложници“ от Берт Шрьодер.

— Шефер. Много добре, Брайън. Но в един момент ще те притисне.

Флин кимна:

— Вероятно. — Вдигна капака на клавиатурата и удари един клавиш, но от тръбите не излезе звук. — Трябва ни ключ, за да го пуснем — каза той разсеяно. Вдигна поглед към Хики.

— Не искам да го засягам на тема професионализъм. Трябва ми такъв, какъвто е. А към края, ако има нужда, ще изиграем коза си срещу него… Тери О’Нийл. — Той се изсмя: — Дали някога е имало по-нещастно копеле с повече лоши карти в ръката си, без да има и най-малка представа за това?

Флин почна:

— Здрасти, Бърк.

Бърк спря в подножието на ризницата, Флин отбеляза:

— Поисках да изпратят теб, за да изпъкнеш в очите на началниците си.

— Благодаря — Бърк вдигна голяма желязна халка с ключове. — Това ли искаш?

— Подай ми ги.

Бърк изкачи стъпалата и провря ключовете през решетката на вратата, Флин извади сензора за скрити микрофони и го прекара покрай тялото му.

— Казват, че напредъкът на технологиите действа дехуманизиращо, но тази джунджурия прави ненужно претърсването, което винаги създава напрежение. По този начин изглежда сякаш почти си вярваме — той прибра устройството.

Бърк рече:

— Какво значение има дали нося скрит микрофон или не? Няма да обсъждаме нищо, за което не бих докладвал.