Нелсън Демил - Катедралата

Зад него се изкашля отец Мърфи и Флин се обърна. Очите им се срещнаха и младият мъж бързо се изправи.

— Този път беше бърз.

Започна да изкачва витата стълба, която постепенно премина в серия от обикновени дървени стълби. Мърфи предпазливо го следваше. Никога не се беше качвал толкова високо в която и да е от кулите, и въпреки обстоятелствата, бе нетърпелив като момче да види камбаните. Достигнаха най-ниската камбанария, където Доналд Мълинс се беше свил зад каменната подпора между два вентилационни отвора. Бе облечен с бронирана жилетка, а лицето и ръцете му бяха начернени със сажди от изгоряла коркова тапа, чиято миризма все още се носеше в студената стая.

Отец Мърфи огледа разбитите отвори с очевидно неодобрение и после погледна нагоре към камбаните, които висяха от носещите греди, Флин не продума. Впери поглед към булеварда. Всичко изглеждаше както преди, но по някакъв неясен и неопределен начин не беше същото. Той попита Мълинс:

— Усеща се, нали?

Мълинс кимна:

— Кога?

— Скоро — Флин му подаде два листа хартия. — Ще трябва да заслепят очите, които ги наблюдават, преди да започнат нападението. Всичко е описано тук. Мълинс прокара светлината на фенерчето по напечатаните страници, без много да се чуди откъде Флин се е добрал до тях.

— Тук ме наричат Мъжът на Северната кула. Звучи като име на някакъв английски рицар — той се засмя и прочете на глас: — „Ако Мъжът на Северната кула не може да бъде унищожен с изстрел от снайпер, тогава в камбанарията ще бъдат изстреляни газови гранати и високовзривяващи се експлозиви. В случай, че и така не успеем да неутрализираме Мъжа на Северната кула, да се открие картечен огън от хеликоптери“ — вдигна глава. — „Да неутрализираме…“ Господи, как са осакатили езика.

Флин видя напрежението в усмивката му. Нареди:

— Опитвай се да ни информираш по телефона! Дръж слушалката свалена от вилката, за да чуваме какво става.

Мълинс си представи как се мята по пода, а от устата му през слушалката се носят животински звуци. Флин продължи:

— Ако оцелееш след обстрела на снайперистите, ще оцелееш и след взрива и пожара.

— То не компенсира факта, че измръзнах до смърт.

Флин отиде до западния отвор и погледна надолу зелено-златното знаме, покрито с лед. Прокара ръка по него. Вдигна поглед към центъра „Рокфелер“. Стотици прозорци все още пръскаха неонова светлина и се виждаха фигури, крачещи напред-назад. Взе бинокъла на Мълинс и го насочи нататък. Някакъв мъж ядеше сандвич. Млада жена се смееше по телефона. Двама униформени полицаи пиеха от картонени чашки. Някакъв човек с бинокъл му махна с ръка. Той върна бинокъла на Мълинс.

— Никога не съм ги мразил преди… Мълинс кимна:

— Влудяващо просташко е… Но вече свикнах. — Обърна се към отец Мърфи. — Значи настъпи моментът, а?

— Така изглежда.

Мълинс се приближи до Мърфи.

— Свещениците, лекарите и гробарите ме карат да потръпвам повече и от северния вятър.

Отец Мърфи не каза нищо. Очите на Мълинс се взряха в някакво неопределено място и време, и изрече едва чуто:

Ти си роден на север и си чувал погребалните викове на селянките. Те имитират воя на духовете, които вещаят смърт. Свещениците го знаят, но не се възпротивяват. — Погледна Мърфи. — Ирландските свещеници са много толерантни към тези неща. Е, отче, цяла нощ слушах воя на духовете, който влизаше през тези отвори… дори когато вятърът не духаше.

— Не си чул нищо подобно.

Мълинс се засмя.

— Но аз го чух. Чух го. И видях катафалката. Беше огромна, черна и лъскава. Летеше над тези покриви с червен ковчег отгоре и безглав кочияш, който шибаше с камшика си безглави коне… тази каляска мина покрай прозореца, отче, и кочияшът плисна в лицето ми леген студена кръв.

Мърфи поклати глава. Мълинс се усмихна:

— Е… аз си въобразявам, че съм поет. Затова, нали разбирате, ми е позволено да чувам разни неща.

В погледа на Мърфи проблесна интерес.

— Поет, значи…

— Аха. — Бледа усмивка трепна на устните му, но гласът му остана меланхоличен. — И преди известно време се влюбих в Лийнхон Ши, келтската муза на поезията, която ни дава вдъхновение, както може би ти е известно, срещу тази услуга тя взема човешки живот, за да продължи собствения си. Затова келтските поети умират млади, отче. Вярваш ли в това?

Мърфи отговори:

— Те умират млади, защото се хранят лошо, пият прекалено много и не се обличат дебело през зимата. Умират прекалено млади, защото, за разлика от повечето цивилизовани поети, се впускат в необмислени войни. Искаш ли да се изповядаш за греховете си?