Нелсън Демил - Обречен на мълчание

— Благодаря ти за успокояващия разговор, Фил. Слоун погледна часовника си.

— Трябва да се връщам при клиента си — изправи се той. — Виж, въпросът дали е „трябвало да знае“ и други такива е малко неясен. Военният съд няма да те обвини в нищо след всичките тия години, ако не си присъствал лично на инцидента. А ти присъствал ли си?

— Твърде е възможно — Тайсън стана.

— А взе ли участие по някакъв начин? Все още не съм много наясно каква точно е била твоята роля в този случай.

Тайсън взе дипломатическото си куфарче.

— Е, всичко бе много отдавна, Фил. И аз самият трябва да помисля каква точно беше моята роля.

Слоун сякаш не бе доволен от уклончивия отговор. Направи няколко крачки към вратата и се обърна:

— Най-добрата защита е агресивното нападение. Това важи за футбола, борбата и закона. Трябва добре да си помислиш и да заведеш дело срещу Пикард. Ако не го направиш, това ще направи впечатление на правителството и военните, и може да окаже влияние на решението им какво точно да предприемат. — След като не получи отговор, добави: — Освен това помисли как ще реагират твоето семейство, приятелите ти, колегите ти, ако не заведеш дело за клевета.

Тайсън вече го бе направил. Той знаеше, че Слоун иска да го примами, задавайки му по заобиколен начин въпроса: По обвинението в убийство, Тайсън, признаваш ли се за виновен или не?

— Разбира се, че ще помисля — Въздъхна той. Слоун кимна леко с глава.

— Добре, Бен, дръж ме в течение, ако се появи нещо друго. И ми остави книгата, ще я прочета внимателно. Купи си друга и направи същото.

Излезе, а Тайсън го последва. Разделиха се в коридора.

— Не давай никакви изявления, нито публично, нито пред частни лица — допълни Слоун.

Тайсън го погледна през рамо.

— Изобщо нямам такива намерения.

— Поздрави Марси.

Тайсън напусна кантората и тръгна по булеварда, засенчен от дърветата. Опасността сега бе по-ясна и осезаема, мислеше той, което до известна степен го караше да се чувства по-добре. Но на звяра му бе пораснала още една глава, а зъбите му се оказаха много по-големи, отколкото му се сториха отдалече.

Бен Тайсън отново пресече Хилтън Авеню и влезе в градската библиотека. Качи се право горе, в отдела за правна литература. След като се порови из рафтовете, седна на една от масите с четири дебели книги пред себе си. Извади бележник и озаглави първата страница: Доклад на върховната военна комисия относно масовите убийства в Май Лай. На втората написа: Военно право на Бърн. На четвърта и пета: Наказателен кодекс на военното правосъдие и Ръководство по въпросите на военния съд.

Отвори доклада на върховната военна комисия и започна да чете, като от време на време си записваше нещо. След половин час сложи книгата настрани и отвори Наказателния кодекс на Военното правосъдие. Познаваше този кодекс и бе почти сигурен, че не се е променил през последните осемнайсет години, откакто го бе отварял за последен път. Военните закони се променят със скоростта, с която еволюира всеки нов вид от живата природа.

Като офицер бе участвал във военни процеси и към военния съд бе изпълнявал ролята и на защитник, и на обвинител. Установените военни закони му се струваха справедливи, логични и дори толерантни. До известна степен те се основаваха на здрав разум, който, инстинктът му подсказваше, не бе присъщ на гражданското право. И въпреки това в някои от военните процеси, на които бе присъствал, особено в тези отвъд океана, имаше нещо сюрреалистично: сурови, зловещи процеси, малко в стил Кафка, чиято единствена задача е колкото се може по-бързо и по-безшумно да превърнат обвиняемия във виновен.

Тайсън прехвърли набързо основните части от Наказателния кодекс, записа си нещо, после прегледа Ръководството по въпросите на военния съд. Книгата всъщност представляваше папка, в която бяха защипани отделни листове. Прелисти ги набързо, по-скоро от любопитство и някакво странно носталгично чувство, отколкото заради самото правосъдие. Ръководството бе почти като буквар, нещо като описание и сценарий за военен процес — от всичко по малко. Думите на всички участници бяха подробно изписани в черно и бяло. Като офицер той бе прибягвал до това ръководство само в случаите, при които всички улики и доказателства водят до военен съд.

Тайсън затвори папката, потри очи и се изправи. Светлината от гледащия на запад прозорец гаснеше и наоколо бе настъпила тишина, неестествена дори за библиотека. Тайсън погледна часовника си. Наближаваше шест часа. Събра записките, пъхна ги в куфарчето си и си тръгна. Излезе от сградата и отиде във военния мемориален парк — малко зелено пространство между библиотеката и жп гарата. Пристигна някакъв влак и наоколо имаше коли и таксита с посрещачи. Отвъд улицата големият хотел изглеждаше спокоен сред засенчения от дървета парк.