Нелсън Демил - Обречен на мълчание

В главата му все още се въртяха редове, които прочете в книгата на Бърн и Доклада на върховната военна комисия. За момент си бе помислил, че навярно в случая законът не го лови; че времето, разстоянието и пътищата на собствения му живот го бяха разделили завинаги от онази воняща, малка, измазана в бяло болница. Но вече не бе толкова сигурен.

Тайсън внезапно спря, обърна се и закрачи отново. Виждаше се, че е в своята изгладена офицерска униформа и отново седи в съдебната зала, но не от страната на правораздаващите, а от страната на обвиняемите. Задържа тази картина в мислите си, опитвайки се да си я представи, но после я прогони от страх да не се превърне в реалност.

Запъти се към Франклин Авеню, където имаше книжарница. Знаеше, че след това трябва да тръгне право към дома си — към семейството си, без изобщо повече да се отклонява.

Бен Тайсън се изкачи по павираната алея към къщата си — сграда, строена преди войната в стила на първите холандски заселници. Намираше се на една приятна улица, опасана от величествени брястове.

Сградата изглеждаше много добре с белите си кедрови дъски, с кепенците, с четирискатния си покрив и холандските капандури, покрити с червеникави плочки. От двете страни на вратата с черна каса стояха два фенера, а през полукръглия прозорец над входа се виждаше полилеят в преддверието.

Той отключи пощенската кутия и измъкна оттам цял куп — повечето неща бяха третокласен боклук, който му напомняше, че живее в доста престижен район и че е в списъка на всякакъв вид служби, чиито услуги могат да се поръчат по пощата. Досети се, че Марси все още не се е прибрала.

Натисна бравата и установи, че е отключена, което означаваше, че Дейвид си е у дома. Влезе и се провикна:

— Дейв!

Стените и подът се тресяха от стереофоничен шум, идващ откъм втория етаж, с децибели около четири по скалата на Рихтер.

Тайсън метна пощата на масичката в коридора, мина през всекидневната и отиде в кабинета си в задния край, или както го наричаше Марси — „нашия кабинет“. Когато баща му я чу да изрича тези думи за пръв път, щеше да получи втори инфаркт.

Тайсън хвърли якето си на стола зад бюрото и седна в един фотьойл. Започна да разглежда стаята, чийто първоначален облик, издаващ типично мъжко присъствие, вече бе променен и превърнат в облик от среден род от Марси, която безразборно бе струпала тук най-различни неща, подсказани от фантазията й. Онова, което не й допадаше, просто не присъстваше в стаята — най-вече неговите спомени от военните години, които сякаш не можеха да си намерят свое собствено местенце.

Останалата част от къщата, привидно запазила традициите си, също бе преминала през подобна трансформация. Единствено стаята на Дейвид, в която все още си стояха кленовите мебели от юношеските години на Тайсън, т.е. от около 1953 година, и досега не носеше отпечатъка на Марси. Дейвид бе проявил силно чувство за териториална собственост, което Марси не успя да пречупи, въпреки че Тайсън бе почти сигурен, че момчето изобщо не го е грижа за мебелите.

Според него Марси бе насилник-утопист. В къщи живееха като в комуна. Решенията взимаха заедно, домашната работа вършеха заедно, деляха и вещите, и мислите си. И въпреки това на Тайсън му се струваше, че не получава своя дял. Ако не друго, то той, според него, работеше много повече и печелеше два пъти по-добре. Въпреки че Марси не би използвала думите на Маркс, нейното философско обяснение на нещата можеше да се обобщи така: От всекиго според способностите му, всекиму според потребностите. Очевидно неговите нужди бяха по-малки, макар че всякакви забележки по отношение на това, че възможностите му са по-големи, бяха посрещани с ледена тишина. Често се опитваше да й обясни, че е участвал във война, чиято цел е била да не позволи една страна да бъде ръководена по начина, по който се ръководят нещата в неговия дом. Но това също бе загубена кауза.

Тайсън отново подаде глава навън от стаята и се заслуша в касетофона. Примитивно, Музика за джунглата. Не можеше да разпознае песента, ако това изобщо беше песен. Но не можеше и да отрече, че музиката въздействаше по някакъв начин на едно първично ниво.

Той извади от куфарчето си двете книги, които бе купил днес: един роман с меки корици от Пикард — „Търсенето“ и „Уей: смъртта на един град“, които го бяха вкарали в разходи с още осемнайсет долара и деветдесет и пет цента. С тази скорост книгата можеше да влезе в списъка на бестселърите в „Таймс“ и да направи Пикард милионер.