Дейвид Морел - Единственият оцелял

— Сега трябва само да не ни даваш повод да те застреляме — отново му напомни Кавано.

Ръдърфорд зае позиция в кухнята с готов за стрелба пистолет.

С влажно от пот чело, Кавано зачака.

Петнайсет секунди. Трийсет. Петдесет. Кавано си спомни колко бавен му се бе сторил асансьорът. Това, че ония още не са почукали на вратата, не означава, че нещо се е объркало, опита да се успокои той. Търпение. Всичко ще е…

Чук, чук. Пауза. Чук, чук. Такъв бе начинът, по който се бяха уговорили да почукат, но Ръдърфорд ги бе чул. Това означаваше, че може спокойно да отваря.

Правейки знак на скинара да отваря, Кавано усети как стомахът му се свива.

В този момент Кавано сложи началото на внимателно отрепетиран сценарий и се скри във всекидневната, за да не го видят, когато вратата се отвори. Гологлавият скинар обаче знаеше много добре, че Ръдърфорд се цели в главата му от кухнята. След като отвореше вратата, скинарът трябваше да каже: „Не се е обаждал“, да се обърне и да тръгне към всекидневната, право в обсега на стрелба на Кавано. През това време Ръдърфорд щеше да се скрие зад хладилника. Чак когато и двамата тръгнат по коридора, Ръдърфорд щеше да се покаже, насочил към тях пистолета откъм арката на кухнята. Вторият влязъл щеше да види Ръдърфорд по същото време, по което първият щеше да види Кавано. В този момент Джейми щеше да се появи зад тях с насочен пистолет и да каже: „Във всекидневната!“, което тя същевременно направи.

Неочаквано озовали се притиснати от три страни, без изобщо да го очакват, новодошлите нямаха никакъв избор, освен да се подчинят.

— На пода! — изкомандва Ръдърфорд. — Ръцете на тила!

— Веднага! — изрева Кавано.

Скинарът се подчини, лягайки по корем на мокета. Другите двама се поколебаха само за миг, после последваха примера му.

Джейми влезе вътре и заключи вратата.

— Видя ли те някой в коридора? — попита Кавано, без да сваля насоченото към тримата оръжие. — Видя ли пистолета ти?

— От асансьора слязоха двама души тъкмо когато влизах тук. Пистолетът ми беше скрит зад чантичката и те не го видяха.

Това беше добре. Джон го бе уверил, че повечето от хората, които живеят в блока, ходят на работа и вероятността някой да се върне в ранния следобед в работен ден е малка. Но дори и при това положение възможността някой да влезе в коридора в неподходящото време бе нещо, което Кавано и да иска, не можеше да предвиди.

— Страхотно — каза първият мъж, надигайки глава от мокета.

Бе среден на ръст, жилест, със слабо лице и военна подстрижка.

Кавано позна стържещия глас.

— Ама ние сме разговаряли с теб по телефона. По мобилния телефон на ей тоя тип тук — кимна Кавано към скинара. — След като ви задигнах колата от търговския център.

— Сетил си се, че телефонът има проследяващо устройство, а? — Както и скинара, този мъж също говореше с европейски акцент. — Следвахме сигнала часове наред и накрая намерихме телефона, хвърлен в един пикап.

— Е, толкова ли не разбираш от майтап. — Кавано изведнъж се сети за нещо. — Карали сте след пикапа? Защо сте се занимавали с глупости, след като сте знаели, че ще изчезнем от района с хеликоптер.

— С хеликоптер ли? Нямам представа за какво става дума.

Обърканото изражение на мъжа бе спонтанно и неподправено и това засили подозрението на Кавано, че ударната група, опитала се да залови Прескот в склада, не бе същата, която използва трите хеликоптера за нападението над бункера.

Докато Джейми и Кавано ги държаха на мушка, Ръдърфорд върза ръцете и краката им.

Изпод размъкнатия пуловер на втория мъж Кавано измъкна 9-милиметрова берета. Опипа черното кожено яке на първия мъж и намери 9-милиметров браунинг. В джоба му, защипан със специална щипка за вътрешната част, Кавано намери и един сгъваем нож. Отвън се виждаше само щипката. Издърпвайки го нагоре заедно с щипката, собственикът можеше да го извади мигновено от скривалището му. Малко гумено бутонче откъм опаката страна на дръжката даваше възможност ножът да се отвори само с едно натискане на палеца още при изваждането му. Острието му бе почти двайсет сантиметра дълго.

Едно време ножовете се смятаха за непълноценно оръжие („Ей, тъпак, къде си тръгнал с нож срещу пищов?“), но един компютърен филм от 1990 година, наречен „Защита срещу хладно оръжие“, бе уверил правоохранителните органи, че нападател, въоръжен с нож, може да измине разстояние от шест метра и да нанесе смъртоносна рана, преди човек да извади скрития си пистолет, преодолявайки преди това първоначалното стряскане, да насочи оръжието и да стреля. Сега вече доста агенти смятаха ножа за също толкова надеждно оръжие като пистолета и носеха със себе си по три ножа.