Дейвид Морел - Единственият оцелял

Кавано отвори два пакета от него и ги изсипа в малка стъклена каничка. Наля съвсем малко вода в чайника, постави го на котлона и запали газта.

— Ей сега ще стане — увери той Клайн. — Нищо друго не подтиква към разговор така, както горещото, тъпкано с кофеин кафе. Сигурен ли си, че не искаш да снесеш малко информация — например защо ви трябва Прескот и кой още го търси?

Клайн продължаваше да се прави на упорит.

— О, добре тогава — каза Кавано. — Аз, разбира се, уважавам твоите принципи. Определено не си дрънкало.

Чайникът засвири.

Кавано изсипа петдесетината грама кипяща вода в каничката. Водата едва успя да покрие двете пакетчета гранули. Той я разбърка, давайки възможност на Клайн да види колко гъста и черна е сместа.

— Тук няма шест-пет. От това нещо очите ти ще светнат на дълги и косата ти ще настръхне като бодли на таралеж.

Недоумението на Клайн нарасна.

— Ще ме караш да го пия ли? И как, по дяволите, смяташ да ме принудиш да говоря с това? Сигурно веднага ще го повърна.

— Да го пиеш ли? И през ум не ми минава. И повярвай ми, няма да го повърнеш.

Кавано отвори аптечката на Ръдърфорд и извади една от спринцовките.

Очите на Клайн щяха да изскочат.

Кавано пъхна иглата в сместа, напълни спринцовката, после я вдигна нагоре да изкара въздуха и започна да си тананика „Билет за Луната“.

— Чакай малко — обади се Клайн. — Не мислиш сериозно да…

Кавано го прекъсна, като рязко му дръпна ризата и оголи врата му, започна да си тананика „Чисто кафе“ и насочи иглата към югуларната вена на Клайн.

— Спри, за бога! — Клайн се дръпна напред така силно, че едва не заби нос в пода.

— Внимавай какви ги говориш — предупредително изръмжа Ръдърфорд, заклет баптист от Юга.

— Добре де, добре. Само спри — каза Клайн. — Няма да ме накараш да повярвам, че си толкова луд, че да…

— Отвори си съзнанието — посъветва го Кавано. — А също така и артериите и жизненоважните си органи. Сега ще накарам сърцето ти да заработи на високи обороти и ще ти пръсна мозъка, само че отвътре. И ми се струва, че когато пулсът ти стигне някъде към сто и осемдесет, сигурно даже ще започнеш да левитираш, само че пак няма да стане, защото си вързан за стола. А сега стой малко мирно…

Кавано натисна здраво рамото му и отново насочи иглата.

— Неее! — писна Клайн и така се дръпна настрани, че този път столът наистина се преобърна.

С тежко туп той се приземи на мокета.

— Хей, имай малко милост към съседите — каза Кавано.

— Това нещо ще ме убие! — задъха се Клайн.

— Да те убие ли? Метаболизмът ти ще тръгне на такива високи обороти, че ти сигурно ще се самозапалиш отвътре.

Кавано натисна главата на Клайн и допря иглата до югуларната му вена.

— Ако ме убиеш, няма да мога да ти кажа нищо — прошепна той със стържещ шепот, стараейки се да не мърда глава.

— Знаеш ли какво? На една част от мен не й пука. Вече два пъти се сблъсквам с теб и взе да ми писва. И съм бесен за избитите ми приятели. Бесен съм и за това, че Прескот на два пъти се опита да ме убие. Бесен съм и за това, което ти и твоите хора сторихте на Джон. Искам да си разчистя сметките с всички и ако не искаш да помогнеш на мен, както аз помогнах на теб, поне ще получа удовлетворение от това.

Кавано проби вената толкова, колкото да дръпне малко кръв.

Клайн замръзна от ужас и макар да се опитваше да стои мирно, тялото му потрепери и от мръдването от вената му прокапа малко кръв.

— Това за научното изследване на Прескот е само за прикритие. Прескот работеше за военните.

— По-точно.

— Научноизследователският им отдел се е занимавал с разработката на нови оръжия. — Клайн облиза пресъхналите си внезапно устни. — Може да ми се докашля.

— Гледай да не кашляш. Иглата ще хлътне докрай.

— Това е подотдел на друг подотдел. — Клайн сниши още повече глас, отчаяно опитвайки се да не мърда. — Става дума за научно изследване, резултатите от което не се докладват на министъра на отбраната.

— Или такова, че дори и самият Пентагон не знае за него? Като експериментите с ЛСД през петдесетте или с нервнопаралитичния газ в Юта през седемдесетте години.

Клайн отново облиза сухите си устни.

— Да.

— Данъчните ни долари в действие… Добре, а този експеримент какво предизвиква?

— Страх.

Думата като че ли увисна във въздуха. Бе толкова неочаквана, че Кавано отначало дори не реагира. Бе сигурен, че не бе чул добре.

— Страх?

Мускулите на Кавано се сковаха и дланите му се навлажниха, предусетил какво ще чуе от Клайн по-нататък.