Дейвид Морел - Единственият оцелял

Кавано помисли дали да не прескочи оградата, да падне от другата страна и да потърси външното електрическо табло, в което обикновено слагаха и електромера. Прекъсвачът вътре в таблото щеше да спре тока в къщата — и сирената и стробоскопът щяха да млъкнат. Но мисълта да вдигне глава над тази ограда и да се изправи лице в лице с каквато и опасност да имаше от другата страна, го накара да се поколебае. Освен това бе сигурен, че таблото ще бъде заключено и че Прескот ще е измислил някакъв капан, за да попречи на всекиго, който би се опитал да спре тока към къщата му. Като се има предвид, че нямаше почти никакво време, имаше само един избор.

Той вкара патрон в цевта на помпата, насочи я към трансформатора на върха на стълба и натисна спусъка леко дръпвайки рамото си назад, за да обере отката. Пушката гръмна като топ и в трансформатора се появи двайсетсантиметрова дупка. Обаче сирената и стробоскопът продължаваха. Той изхвърли празната гилза и зареди нов патрон с едно движение и стреля втори път. Трясъкът от пушката бе последван от гръмък пукот и светкавица откъм трансформатора. Разхвърчаха се искри, нещо запуши и сирената и стробоскопът спряха.

Домът на Прескот потъна в тъмнина.

Кавано предпазливо се добра до другия край на оградата и надникна над нея към едва виждащия се в мрака дом.

По улицата се чуха забързани стъпки.

Долетяха напрегнати гласове.

Изведнъж до него клекна Ръдърфорд.

— Добре де, като си толкова отворен, сега какво ще правим?

— Преди да се влезе вътре, трябва първо да счупим всички прозорци.

— Да счупим всички…

— За да може бризът от океана да проветри вътре и да издуха миризмата на хормона навън. В противен случай всеки, който влезе, ще се паникьоса до такава степен, че ще започне да стреля по всяка сянка, а останалите живи вътре ще направят същото.

До тях клекнаха още двама агенти. От другата страна на улицата, в сенките на дърветата, заеха позиции и останалите полицаи и детективи.

Единственият звук, който остана, бе приглушеният грохот на вълните, разбиващи се в скалата долу.

Откъм входната врата на къщата се разнесе стон.

— Тони? — подвикна Ръдърфорд на командира.

Никакъв отговор.

— Тони, чуваш ли ме?

Никакъв отговор.

Кавано добре знаеше, че това нищо не означава. Ако на Тони му нямаше нищо, може би няма да иска да издаде къде е заел позиция.

Стонът от входната врата отново долетя до тях.

Ръдърфорд измъкна уоки-токито от колана си.

— Да са се обаждали по радиото?

— Нито дума — изпука уоки-токито в отговор.

Кавано чу сирените в далечината.

— На всеки, който не е умрял, ще му изтече кръвта, ако не го отнесем в болница.

— И Прескот да ни очисти един по един, докато се мъчим да ги изнесем — отвърна Ръдърфорд и ни в клин, ни в ръкав изтърси: — Знаеш ли в какво вярват баптистите?

Кавано си каза, че говори така, за да се успокои.

— Не, Джон. Кажи.

— Хората са грешници.

— По-вярно от това, здраве му кажи.

— Нашата единствена надежда е Божията милост.

— Също вярно.

— Е, Бог е милостив — отвърна Ръдърфорд, изправи се и хукна към един бор пред къщата на Прескот.

Кавано поиска да го последва, но краката му изведнъж отказаха. Представил си миризмата на хормона, му се прииска да хукне назад, да се махне от тази къща колкото е възможно по-далеч.

Ръдърфорд вдигна уоки-токито пред устата си и каза нещо. Сирените наближаваха и полицаите и агентите стесниха обръча около къщата.

— Дааа, Бог е милостив — промърмори на себе си Кавано.

Чул още един стон през отворената входна врата, той се оттласна през оградата. Изпитвайки угризения за това, че се е проявил като страхливец, той хукна през двора на Прескот, стигна до стената на къщата между два прозореца, притисна гръб в нея и с две бързи движения на приклада строши и двата прозореца.

Чу трясъка и на други счупени стъкла — полицаите и агентите явно следваха примера му, трошейки стъклата с прикладите на пушките, и притискаха гърбове в стената. Половин минута по-късно всички прозорци от задната страна на къщата бяха също изпотрошени.

Докато чакаха Прескот да започне стрелбата, надигна се лек бриз, зашета из къщата и залюля пердетата на потрошените прозорци.

— Каква е тая миризма? — обади се един от полицаите.

— Махни се от къщата! — викна някой от агентите в отговор.

— Прикрий се! Видях нещо да мърда!

— Не стреляй, ако не си сигурен, че това е обектът — изкрещя Ръдърфорд.