Дейвид Морел - Единственият оцелял

Така че както остротата и умелата направа, така и силата, с която замахна, прекараха ножа през ламарината на тавана. Той го разклати, издърпа го и отново го заби, пак го разклати, пак го измъкна и пак го заби, опитвайки се да изреже отвор. През това време водата стигна до чатала му, но той не й обърна внимание, а продължи да забива ножа, без да обръща внимание и на болката, разнасяща се по тялото му от силните последователни удари. Забиваше острието в самозабрава, стенейки от усилието и от болката. Изведнъж видя, че Джейми се бе наклонила на една страна, скланяйки глава към надигащата се вода, която вече стигаше до корема му. За миг спря да удря по покрива, намести я и отново заудря тавана с ножа, стараейки се да направи кръг. Дъхът му излизаше на пресекулки и макар да можеше да види кълбетата в студения въздух, по челото му изби пот. Водата стигна до гърдите му. Той не спираше с ударите по тавана, но покачилата се вода му пречеше да замахва както трябва и ножът вече не продупчваше тавана.

Фаровете изгаснаха, а заедно с тях и осветлението на таблото. Останал на тъмно в потъващата кола, Кавано изстена вътрешно. Тъй като водата ограничаваше движенията му и вече не виждаше къде удря в тавана, нямаше да успее да изреже отвора. Усети как Джейми пак се изхлузва към покачващата се вода, той пак я оправи и я докосна по лицето. На косъм пред сълзите, той изстена наум: съжалявам. Ако те обичах достатъчно, сега щях да съм си у дома. Не можах да те защитя. Толкова съжалявам.

Когато водата се надигна до средата на гърдите му, Кавано бе обхванат от силен пристъп на ярост. Бог да ми е на помощ, тук трябва да има…

Той веднага натисна бутона за отваряне на багажника. Изрита обувките си, прехвърли се през облегалката и се пльосна на задната седалка. Треперейки от студ, той откачи облегалката на задната седалка и с помощта на ножа разкъса платното отзад, стигайки до стоманения лист. Блъсна го силно и той падна в багажника. После пое дълбоко дъх и се гмурна през отвора, влизайки в наводнения багажник. Тежестта на водата отгоре бе попречила на багажника да се отвори. Той го натисна нагоре, но макар да бе освободил ключалката му от купето, нищо не се случи. Ключалката му сигурно се е повредила, докато оня ме е блъскал, мина му през ума. Натисна по-силно. С агонизиращи дробове, той разчовърка ключалката с помощта на ножа, мушка, блъска — и накрая нещо поддаде. Натискайки силно с гърба си, той успя да вдигне капака на багажника.

Въздух! Той пое няколко пъти дълбоко, после отново се гмурна обратно в купето и вдигна глава, удряйки я в тъмното в тавана. Издишването му прозвуча като рев в тясното пространство. Трескаво прецени, че между водата и сплескания таван оставаха не повече от десетина сантиметра. Без да губи и секунда, той отново пое въздух, после потъна под вода, напипа Джейми на предната седалка и я вдигна над водата.

Стонът й го изпълни с надежда. Няма начин да стенеш, ако не дишаш. Свали й обувките. После я извърна към себе си, отвори разбитата й уста и вдъхна в нея, опитвайки се да изпълни дробовете й с въздух, който се надяваше, че ще й стигне за това, което се бе наканил да направи — да я издърпа над облегалката и да я изтегли през отвора в багажника. Успя да я извлече в багажника и хванал я здраво през кръста, се оттласна нагоре през отворения капак, борейки се с течението.

Изпита чувството, че е подмятан насам-натам, без да може да се ориентира в посоките.

Хиляда.

Две хиляди.

Три хиляди.

Четири хиляди.

Двамата излязоха на повърхността и на Кавано му се стори, че чува гърмежи, но това бе от водата, блъскаща неспирно скалите. Джейми пое въздух и със свободната си ръка Кавано направи опити да плува.

Ослепи го ярък блясък от фенерче. Бе насочено към него от моста, издигащ се на шест метра над главата му, близо до мястото, откъдето бе паднала колата. Прескот, помисли си Кавано. Е сега вече щеше да си свърши работата докрай. Мъчейки се да доплува към скалите, той всеки момент очакваше куршума, който сигурно нямаше да усети, тъй като щеше да му пръсне главата. Знаеше, че тогава Джейми щеше да се удави, ако, разбира се, Прескот не застреля най-напред нея. Телата им щяха да поемат надолу по течението и да стигнат до морето. А бяхме толкова близко.

— Мръсен кучи син такъв! — извика Кавано извън себе си.

— Какво? — викна в отговор мъжки глас. Не беше Прескот. — Не те чувам. Опитай се да стигнеш до скалите.

На Кавано не му останаха сили да отговори. Ярката светлина продължаваше да го заслепява.