Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Не знаех — каза Морели. Наведе се и ме целуна леко по устните. — Провери дали е зареден.

Всъщност бе много мил човек и не беше наследил някои от най-лошите гени на рода Морели. Имаше красивата външност и чара на мъжете от този род, но не и грубиянството им. Колкото до слабостта към жените, това предстоеше да се изясни.

Усмихнах се и му благодарих. После се сетих, че не знам за какво му благодаря. Може би защото бе проявил разбиране към това, че имам пистолет. Или може би защото се разтревожи за моята безопасност. Така или иначе, усмивката и благодарността го окуражиха и той ме притисна към себе си и ме целуна отново, този път страстно и истински. Не бе от целувките, които лесно се забравят. Не ми се искаше тази целувка да свърши.

Когато свърши, той ме задържа в прегръдката си и отново се усмихна.

— Така е по-добре. Ще ти се обадя при първа възможност.

И си тръгна.

Дявол да го вземе! Заключих вратата и се ударих по челото с опакото на ръката си. Бях пълна глупачка. Току-що бях целунала Морели, без да се замисля за утрешния ден. Въобще не исках да оставям у него такова усещане. А Тери? А Бънчи? А Рейнджъра? Добре, Рейнджъра да го оставим. Рейнджъра не бе част от този проблем. Рейнджъра бе отделен проблем.

Бригс подаде глава от банята.

— Може ли да се излезе?

— Ти какво търсиш там?

— Чух те да влизаш в хола и реших да не ти провалям вечерта. Виждам, че късметът ти най-сетне проработи.

— Благодаря, но това не го смятам за късмет.

— Виждам.

Бе един през нощта, а все още не можех да заспя. Виновна за това бе целувката. Не можех да престана да мисля за нея и за усещанията, които изпитах, когато Морели ме прегърна. После започнах да мисля как ли щях да се чувствам, ако бе разкъсал дрехите ми и ме бе целунал на други места. Представих си Морели гол. Представих си го гол и възбуден. Представих си това, което щеше да направи Морели, ако бе гол и възбуден. Не успявах да заспя дори само заради въображението си.

Стана два, и пак не ми се спеше. Морели да върви по дяволите! Измъкнах се от кревата и боса отидох до кухнята. Прегледах съдържанието на шкафовете и хладилника, но не открих нищо, способно да утоли глада ми. Разбира се, трябваше ми Морели. Но ако не можех да се сдобия с Морели, трябваше ми шоколад. Трябваха ми много шоколади. Трябваше да се сетя да ги купя, когато бях в магазина.

„Гранд Юниън“ бе отворен денонощно. Изкушението бе голямо, но отиването там бе опасно. Там можеше да ме дебне Рамирес. Достатъчно ми бе, че се тревожа заради него през деня, когато навсякъде е пълно с хора и видимостта е чудесна. Излизането през нощта беше глупаво и рисковано.

Отново си легнах и установих, че вече не мисля за Джо Морели, а за Рамирес. Замислих се дали не се е скрил някъде наблизо, в някоя от съседните улици или в самия паркинг. Познавах всички коли, които ползваха паркинга. Ако се появеше непозната кола, щях да я забележа.

Любопитството ми се усили. Както и възбудата от възможността да организирам залавянето му. Измъкнах се изпод завивките и отидох до прозореца. Паркингът бе добре осветен. Нямаше сенки, под които да може да се крие кола. Хванах завесата и я дръпнах. Очаквах пред очите ми да се появи паркингът. Вместо това пред взора ми се появиха обсидиановите очи на Бенито Рамирес. Бе се качил на пожарната площадка, хилеше ми се и лицето му бе осветено от слабата светлина. Масивното му тяло изглеждаше още по-голямо и застрашително на фона на нощното небе. Бе се подпрял с длани на рамката на прозореца.

Отскочих и изпищях. Цялото ми тяло се изпълни с ужас. Не можех да дишам. Не можех да помръдна. Не можех да мисля.

— Стефани — викна тихо Рамирес. Тихият му глас бе приглушен още повече от стъклото. Засмя се и отново викна: — Стефани!

Излетях от стаята и хукнах към кухнята. Бръкнах в чантата си и с трескави движения потърсих пистолета. Открих го и бързо се върнах в спалнята, но Рамирес вече бе изчезнал. На пожарната площадка нямаше никого. На паркинга също нямаше нищо тревожно. Не забелязах там непозната кола. За миг ми се стори, че всичко случило се е плод на въображението ми. Едва тогава забелязах листа, залепен със скоч от външната страна на прозореца. На листа с печатни букви пишеше:

„Бог чака. Скоро ще настъпи времето да отидеш при Него.“

Върнах се в кухнята и започнах да набирам номера на полицията. Ръцете ми трепереха, така че пръстите ми не успяваха да натиснат необходимите копчета на телефонния апарат. Поех си дълбоко дъх, за да се успокоя, и опитах отново. Поех си дъх още веднъж и започнах да разказвам на дежурния полицай за Рамирес. Затворих и набрах номера на Морели. Още по средата на набирането изключих телефона. Ами ако ми отговореше Тери? Глупава мисъл, казах си, та тя го бе зарязала. Не биваше да придавам голямо значение на тези неща. Пък и случилото се можеше да намери обяснение. Пък и Джо, дори и да не бе най-верният приятел, продължаваше да е прекрасен полицай.