Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Моментът май не е много подходящ за бизнес — каза Шемпски.

— Прав си.

Шемпски ме дари с дружеската усмивка на банкер и каза:

— Е, пожелавам ти късмет.

— Тя няма нужда от късмет — каза Лула. — Тя сама се оправя. Винаги постига целта си, не знам дали ме разбираш. Така добре си гледа работата, че сега кара порше. Познаваш ли други търсачи на съкровища, които да карат поршета?

— Колата всъщност е фирмена — поясних на Шемпски.

— Страхотна кола е — каза той. — Вчера те видях с нея.

В крайна сметка реших, че съм на път да открия нещо. Вече имах известна представа как може да се открие връзка между много от нещата. Тя все още не бе съвсем ясна, обаче даваше храна за размисъл. От „Клокнър“ завих по „Хамилтън“ и после пресякох „Саут Броуд“. Навлязох в промишлената зона и изпитах облекчение, когато не забелязах полицейски коли и не чух сирени. Днес нямаше човешки жертви. В паркинга на „Ар Джи Си“ нямаше боклукчийски камиони и не вонеше. Най-добро време за посещение на боклукчийска компания са обедните часове.

— Тук хората може би са малко чувствителни — предупредих Лула.

— Майната й на тяхната чувствителност — каза Лула. — Дано са се сетили да пребоядисат стените.

Офисът не изглеждаше току-що боядисан, но не бе и окървавен. На едно от бюрата зад преградата работеше човек. Бе слаб, с кафява коса, на четиридесетина години. Когато наближихме, вдигна глава от бюрото.

— Искам да оправя една сметка — казах. — По този въпрос говорихме с Лари, но така и не се направи нищо. Вие отскоро ли работите тук?

— Работя в офиса на „Камдън“. Тук само замествам. Казвам се Марк Стемпър.

— Мозъкът му по тази стена ли се беше полепил? — попита Лула. — Няма вид да е прясно боядисана. Как сте успели да я почистите? Никога не съм успявала да почистя кръвта от стени.

— Изми я екип от чистачи — каза Стемпър. — Нямам представа какво точно са използвали.

— Жалко. Ако знаех какъв препарат е, щях да си взема.

Той я погледна уморено.

— Често ли ви се налага да почиствате стените си от кръв?

— Е, не точно моите стени.

— Та във връзка с тази сметка… — започнах.

— На чие име е?

— Фред Шуц.

Човекът набра името на клавиатурата и поклати глава.

— Нямаме човек с такова име.

— Разбрах. — Обясних му проблема и му показах чека.

— Не използваме услугите на тази банка — каза той.

— Може би там имате втора сметка.

— Да — вметна Лула. — Местна ликвидна сметка.

— Не. Всичките ни офиси използуват само „Ситибанк“.

— Тогава как ще обясните този чек?

— Не знам как да го обясня.

— В тази служба само Марта Дийтър и Лари Липински ли работеха?

— В тази служба, да.

— Когато някой им изпрати по пощата плащането си за тримесечието, как се процедира?

— Обработва се тук. Въвежда се в системата и се депозира по сметката в „Ситибанк“.

— Много ви благодаря — казах. — Много ни помогнахте.

Тръгнахме си.

— Лично аз не разбрах с какво ти помогна — каза Лула. — Нищо не знаеше.

— Знаеше, че банката е объркана.

— Виждам, че това много те впечатлява.

— Докато разговарях с Шемпски, нещо ми дойде наум.

— Ще го споделиш ли с мен?

— Нека допуснем, че Лари Липински не е превеждал всички плащания. Че е задържал да речем десет на сто от тях за себе си и ги е депозирал другаде.

— Мислиш, че е завличал парите на „Ар Джи Си“, така ли? — каза Лула. — А след това дядо ти Фред е дошъл и е направил скандал. И заради това на Липински му се наложило да се отърве от Фред.

— Възможно е.

— Страхотна си — каза Лула. — Страхотно умно момиче си.

Стиснахме си ръцете.

Всъщност нещата изглеждаха по-сложни. Не ми се вярваше, че Фред можеше да е убит само заради това, че е вдигнал скандал заради обърканата си сметка. По-вероятно ми се струваше изчезването му да е свързано с разчлененото женско тяло. Продължавах да мисля, че тази жена може би е Лора Липински. Нещата някак си повече се връзваха. Допуснах и сценарий, при който Фред вижда как Липински оставя чувала за боклук в двора на компанията за търговия с недвижимо имущество. След това не знаех какво да мисля.

Тъкмо щяхме да влезем в колата, когато вратата на сградата се отвори, оттам се подаде Стемпър, махна ни и извика:

— Хей! Почакайте! В този чек има нещо, което ме смущава. Имате ли нещо против да си направя фотокопие?

Реших, че от това нищо няма да загубим, така че двете с Лула се върнахме в офиса и го изчакахме да включи фотокопирната машина.