Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Бригс вече се бе изправил. Краката му трепереха. Ризата му бе разкопчана и бе изгубил едната си обувка. Лявото му око бе започнало да се подува, а от носа му течеше кръв.

— Нищо не съм му направила! — извиках. — Опитах се да го задържа, а той откачи.

— Точно така — потвърди Хари от горната площадка. — Аз съм свидетел. Малкото проклето човече само се удари. Госпожицата не го докосна с пръст. Е, естествено, когато не се бореха.

Карл погледна белезниците, които все още висяха от китката на Бригс, и попита:

— Тази гривна твоя ли е?

Кимнах.

— Предполага се, че трябва да му закопчаеш и двете ръце.

— Много смешно.

— Документи имаш ли?

— Горе са, в чантата ми.

Качихме се по стълбището. Голямото куче остана да пази Бригс.

— Боже мой! — възкликна Костанца, когато видя вратата. — Това ти ли го направи?

— Не искаше да ме пусне да вляза.

— Куче! — извика Костанца. — Заключи го в колата и ела. Искам да ти покажа нещо.

Подадох документите на Костанца и казах:

— Иска ми се, ако е възможно, за тази работа много-много да не се шуми…

— Боже мой! — възкликна Голямото куче, когато видя вратата.

— Това е работа на Стефи — поясни гордо Костанца.

Голямото куче ме потупа дружески по рамото.

— Виждам, че славата ти на страховит ловец на съкровища е съвсем заслужена.

— Според мен всичко е наред — каза Костанца. — Честито. Свършила си голяма работа.

Голямото куче оглеждаше касата на вратата.

— Знаеш ли, тук има куршум.

Костанца ме погледна.

— Ами нали нямах ключ…

Костанца запуши ушите си с ръце.

— Нищо не съм чул.

Изкуцуках в апартамента на Бригс, намерих комплект ключове на един гвоздей в кухнята и заключих вратата. Прибрах обувката му от стълбището, занесох му я заедно с ключовете и казах на Карл, че след малко ще дойда.

Когато отидох при буика, там ме чакаше Бънчи.

— Страхотна работа! — каза той. — Съдрала си от бой този малък човек. Кой, по дяволите е той, самият дявол?

— Компютърен оператор, задържан за укривателство. Всъщност не е лош човек.

— Представям си какво можеш да направиш на някой, който не ти е симпатичен.

— Ти как ме откри? Защо не беше на паркинга, когато ми трябваше?

— Започнах да те следя от момента, когато излезе от офиса. Тази сутрин се успах, така че се опитах да отгатна къде мога да те открия, и извадих късмет. С Фред какво става?

— Още не съм го открила.

— Нали не си се отказала?

— Не, не съм се отказала. Виж, трябва да тръгвам. Трябва да получа документ, че съм предала задържания.

— Гледай да не караш много бързо. Предавките ми нещо не са в ред. Карам ли с повече от шейсет, започват много да дрънчат.

Проследих го с поглед, докато отиваше към колата си. Вече бях сигурна, че знам какъв е и че определено не е букмейкър. Не знаех обаче защо продължава да се мъкне подир мен.

Костанца и Голямото куче вкараха Бригс през задната врата и го отведоха при дежурния.

Дежурният го изгледа иззад бюрото си, после ме попита:

— Дявол да го вземе, Стефани, какво си направила с клетия човек? Днес да не би да не си на кеф?

Покрай нас мина Джуниак и каза на Бригс:

— Извадил си късмет. Тя иначе хората обикновено ги взривява.

Бригс не оцени чувството му за хумор и измърмори сърдито:

— Обвинението срещу мен бе скалъпено.

Получих разписката за залавянето на Бригс и след това отидох на горния етаж, където се помещаваше звеното „Престъпления против личността“, и оставих показанията си за престрелката на улица „Слоун“. Позвъних на Вини и му казах, че съм заловила Ранди Бригс, така че тази вечер Америка ще може да спи спокойно. След това потеглих към „Ар Джи Си“. Бънчи плътно ме следеше.

Пристигнах на улица „Уотър“ малко след три. Бяха се натрупали ниски и плътни облаци с цвета и вида на сланина. Имах усещането, че упражняват натиск върху покрива на буика и забавят мисленето ми, като затрудняват работата на мозъчните синапси. Оставих мислите си да текат безконтролно. Първо се сетих за дядо Фред, после за Джо Морели, накрая за Чарли Чан. Чарли Чан си живееше живота. На него всичко му бе ясно.

На две преки от „Ар Джи Си“ отново се върнах към действителността и забелязах, че на улицата става нещо. Пред входа на „Ар Джи Си“ имаше ченгета. Много ченгета. Плюс камионетката на съдебния лекар, а това не вещаеше нищо добро. Паркирах на половин пряка от „Ар Джи Си“ и продължих пеша. Бънчи продължи да ме следи като вярно куче. Не извадих късмет. Малка група униформени служители на компанията се бяха скупчили встрани. Вероятно току-що се бяха прибрали с камионите си.