Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Ще ходя на сватба.

— Трябва ли ти кавалер? Когато се пооправя, не изглеждам зле.

— Имам си кавалер. Отдавна се познаваме…

— Как се казва?

— Морели. Джо Морели.

— Ох, знам го! Не мога да повярвам, че ходиш с Морели. Този човек е неудачник. Не ми се сърди, но той издънва всекиго, с когото общува. Не би трябвало да имаш никакво вземане-даване с него. По-добре си намери някой друг.

— А ти откъде го познаваш?

— Познаваме се служебно. Той е ченге, а пък аз съм букмейкър.

— Питах го за теб, но той ми каза, че не те познава.

Бънчи отметна глава и се засмя. За пръв път го чух да се смее. Смехът му бе приятен.

— Сигурно знае някое от другите ми имена — каза Бънчи. — Или не иска да се издава, за да не би и аз да кажа нещо за него.

— И какви са ти другите имена?

— Те са тайни — рече. — Ако ти ги кажа, ще престанат да бъдат тайни.

— Излизай! — казах му и му посочих вратата.

Морели ми се обади в девет сутринта на следващия ден и каза:

— Само искам да ти напомня, че сватбата е утре. Ще мина да те взема към четири. И не забравяй, че още не си написала показания за престрелката на улица „Слоун“.

— Не съм забравила.

— Да си научила нещо ново за Фред?

— Не, нищо. Нищо, което да заслужава да се спомене. Слава Богу, че не си изкарвам хляба с това занимание.

— Слава Богу — съгласи се Морели.

Реших, че се усмихва. Затворих телефона и се обадих на своя приятел Лари от „Ар Джи Си“.

— Виж сега, Лари, намерих чека — казах му. — Беше на бюрото на дядо ми. Покрива разходите за прибиране на сметта за три месеца. Напълно е изряден.

— Добре. Донесете чека и ще оправим работата.

— До колко часа работите?

— До пет.

— Ще дойда, преди да затворите.

Прибрах нещата си в чантата, заключих апартамента и се понесох по стълбите към фоайето. Излязох от сградата и тръгнах към колата. Държах ключа в ръка и тъкмо се наканих да отключа колата, когато усетих нечие присъствие зад себе си. Обърнах се и се озовах лице в лице с Бенито Рамирес.

— Здравей, Стефани, радвам се да те видя — каза той. — На Шампиона много му липсваше, докато го нямаше тук. Шампиона много мисли за теб.

Шампиона, известен също като Бенито Рамирес, много обичаше да говори за себе си в трето лице.

— Какво искаш?

Той се усмихна с усмивката си на болен човек.

— Знаеш какво може да иска Шампиона.

— Не е ли по-добре ти да ми го обясниш?

— Шампиона иска да е твой приятел. Иска да ти помогне да откриеш Иисус.

— Ако продължаваш да ми досаждаш, ще издействам забрана да се доближаваш до мен.

Усмивката не слезе от устата му, но очите му бяха студени и зли. Парчета стомана, плуващи в празно пространство.

— Никой не може да удържи един Божи човек, Стефани.

— Махай се от колата ми.

— Къде отиваш? — попита Рамирес. — Защо не придружиш Шампиона? Шампиона ще те поразходи. — Докоси бузата ми с опакото на ръката си. — Шампиона ще те отведе да видиш Иисус.

Бръкнах в чантата си и извадих пистолета.

— Не се доближавай до мен.

Рамирес тихо се усмихна и отстъпи една крачка.

— Когато настъпи часът да видиш Бога, няма да можеш да избягаш.

Отключих колата, седнах зад волана и оставих Рамирес да стърчи на паркинга. Спрях на светофар на две преки от булевард „Хамилтън“ и едва тогава разбрах, че по бузите ми се стичат сълзи. Майната им. Избърсах ги и изкрещях:

— Не те е страх от Бенито Рамирес!

Разбира се, подобно твърдение бе глупаво и безсъдържателно. Рамирес бе чудовище. Всеки дори само с капчица разум би се боял от него. А аз не просто се боях. Бях ужасена и се бях разплакала.

В офиса пристигнах във вече прилична форма. Ръцете ми бяха престанали да треперят и носът ми не течеше. Все още ми се гадеше, но не мислех, че ще повърна. Възприемах уплахата си като признак на слабост и това не ми бе приятно. Особено след като бях решила по собствена воля да се заема с работа, подобна на полицейската. Трудно е да я вършиш както трябва, когато трепериш от страх. Единственото, с което можех да се гордея, бе, че не бях разкрила уплахата си пред Рамирес.

Кони — нанасяща кървавочервен лак върху нокътя на палеца си, ме попита:

— Ти провери ли за Фред из болниците и моргите?

Сложих чека върху фотокопирната машина, затворих капака и натиснах копчето.

— Проверявам всяка сутрин.

— Какво друго правиш? — попита Лула.

— Мейбъл ми даде снимка на Фред. Чудех се дали да не я взема и да не обиколя с нея всички магазини в търговския център. Че и къщите от улиците зад „Гранд Юниън“.