Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Вечер моят квартал е тих. През тези часове всички възрастни хора са в апартаментите си и гледат стари сериали от типа на „Зайнфелд“ и „Полицейски гафове“.

Лула ме остави пред задната врата на блока малко след девет и както винаги не се чу никакъв звук. Потърсихме с поглед автомобилни фарове и се вслушахме с надеждата да чуем стъпки или шум на двигател. Пълна тишина.

— Ще те изчакам, докато влезеш — каза Лула.

— Няма нужда.

— Нищо, нищо. Ще те изчакам.

Тръгнах по стълбището, надявайки се физическите усилия да ми помогнат да се справя с пърженото пиле и пържените картофи. Когато съм уплашена, винаги се колебая кое да избера — стълбището или асансьора. На стълбището имам повече възможности за маневриране, но се чувствам някак си изолирана. Освен това, когато вратите към пожарната стълба са затворени, стълбището става звукоизолирано. Почувствувах облекчение, когато стигнах до вратата на апартамента си, без да заваря Рамирес.

Влязох у дома и поздравих хамстера Рекс. Оставих покупките на кухненския плот, с два ритника във въздуха се освободих от обувките си и после свалих чорапогащника. Направих бърз оглед на стаите и не открих в тях огромни мъже. Слава Богу. Върнах се в кухнята, за да чуя съобщенията, оставени на телефонния секретар, и изпищях, защото някой почука на вратата. С ръка на сърцето, надникнах през шпионката.

Рейнджъра.

— Никога не чукаш — казах му, когато отворих вратата.

— Винаги чукам. Работата е там, че ти никога не отговаряш. Малкият шейх каза, че си била много скучна.

— Задраскай и шофирането от списъка.

Рейнджъра впери поглед в мен.

— Искаш ли да го застрелям?

— Не, моля те! — отвърнах.

Идеята обаче не бе лоша.

Рейнджъра огледа обувките и чорапогащника, които се търкаляха на пода.

— Да не би да прекъсвам нещо?

— Не. Току-що се прибрах. С Лула ходихме на покупки.

— Разтоварваща терапия, така ли?

— Да. Обаче трябваше да си купя и нова рокля. — Показах му я. — Лула ме убеди да я купя. Как я намираш?

Очите на Рейнджъра потъмняха, а устата му се сви в полуусмивка. Усетих как се изчервявам и изпуснах роклята на пода.

Рейнджъра се наведе и ми я подаде.

— Е, струва ми се, че разбрах какво мислиш за нея — казах, докато оправях кичур коса на челото си.

— Ако беше разбрала, нямаше да стоиш тук — каза Рейнджъра. — Щеше да си се барикадирала в спалнята с пистолет в ръка.

Олеле!

Рейнджъра погледна бележката, оставена на кухненския плот, и каза:

— Виждам, че и някой друг споделя мнението ми за роклята.

— Открихме тази бележка на предното стъкло на колата на Лула, когато излязохме от търговския център.

— Имаш ли представа кой е авторът?

— Имам няколко предположения.

— Ще ги споделиш ли с мен?

— Може да е някой, който ме е видял в центъра.

— Или?

— Или може да е Рамирес.

— Имаш ли причини да смяташ, че е Рамирес?

— Да. Като я докоснах, кожата ми настръхна.

— Разправят, че Рамирес бил станал религиозен — каза Рейнджъра. Бе се подпрял на кухненския плот, ръцете му бяха скръстени на гърдите.

— Значи може би не смята да ме изнасилва или осакатява. Може би е решил просто да спаси душата ми.

— Така или иначе, трябва да носиш пистолет.

Рейнджъра си тръгна и прослушах единственото съобщение, оставено на телефонния секретар.

„Стефани, ти ли си? Обажда се майка ти. Нали не си забравила, че обеща утре вечер да придружиш баба си на поклонение? Добре ще е да дойдеш по-рано и да вечеряш с нас. Ще приготвя вкусен агнешки бут.“

Новината за бута бе приятна, но предпочитах да науча нещо за Фред. Да чуя например, че се е случило нещо много забавно: Фред се прибрал.

На вратата пак се почука. Надникнах през шпионката и видях Бънчи.

— Знам, че ме наблюдаваш — каза той. — Знам, че освен това сега умуваш дали да не се въоръжиш с пистолета и спрея и с електрическото устройство за изтезания. Така че по-добре ги вземи, че ми омръзна да стърча тук.

Открехнах вратата, без да свалям верижката.

— Пусни ме — каза Бънчи.

— Какво искаш?

— Защо Рамбо го пускаш, а мен — не?

— Защото с него работим заедно.

— И с теб работим заедно. Изкарах едно нощно бдение вместо теб.

— Случи ли се нещо?

— Няма да ти кажа, ако не ме пуснеш.

— Чак толкова не ме интересува.

— Интересува те, интересува. Любопитна си.

Бе прав. Наистина бях любопитна. Откачих верижката и отворих.

— И какво се случи? — попитах.

— Нищо. Тревата израсна с няколко милиметра. — Той извади бира от хладилника. — Да знаеш, баба ти е истинско пиянде. Трябва да я свържеш с анонимните алкохолици или с нещо от този род. — След това забеляза роклята на плота. — Леле мале! Това твое ли е?