Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

На паркинга заварих Бънчи. Бе спрял точно зад моя буик.

— На погребение ли отиваш? — попита той.

— Не. Ще поработя малко като шофьор. Трябва да возя един шейх. Ще ми се наложи целия следобед да съм извън града, а се тревожа за баба Мейбъл. Тъй като ти доставя удоволствие да седиш на едно място и да не правиш нищо, би могъл да заемеш позиция пред дома й.

Реших, че съм му намерила работа — просто да си уплътни времето.

— Ти какво искаш от мен? Да охранявам хората, които ми дължат пари?

— Да.

— Това не е прието. А ти защо, по дяволите, си се заела с шофьорска работа? Нали се предполага, че трябва да търсиш дядо си?

— Трябват ми пари.

— Трябва ти да намериш Фред.

— Добре, кълна ти се, че ти казвам самата истина… Не знам къде мога да открия Фред. Тръгвам по разни следи, обаче не ме отвеждат доникъде. Може би ще ми помогнеш, ако ми обясниш какво всъщност търсиш.

— Търся Фред.

— Защо?

— Я по-добре тръгвай, че ще закъснееш — каза Бънчи.

Гаражът на ъгъла на Трета улица и булевард „Маршал“ бе безименен. Вероятно в телефонния указател бе регистриран по някакъв начин, обаче на фасадата не се виждаше никакъв надпис. Обикновена сграда от червени тухли с павиран паркинг, ограден с вериги. На три места в сградата имаше сервизи, гледащи към паркинга. Вратите им бяха отворени й вътре се виждаха работещи мъже. На паркинга имаше дълга бяла лимузина и два черни линкълна. Паркирах буика до единия от тях, заключих го и прибрах ключовете в чантата си.

Доближи се мъж, приличащ на Антонио Бандерас в почивен ден, огледа буика и каза:

— Хубава кола. Отдавна не ги произвеждат. — Погали задната броня. — Бижу, същинско бижу.

— Аха — съгласих се. Бижуто харчеше четиринадесет литра на сто километра и бръмчеше като хладилник. Да не казвам, че никак не отиваше на имиджа ми. На имиджа ми отиваше бърза, източена и черна кола, а не нещо раздуто и синьо. Е, можеше и да е червена. Отиваше ми и плъзгащ се покрив. И добра стереоуредба. Отиваха ми и кожени седалки…

— Слез на земята, маце — каза Бандерас.

Това и направих.

— Знаеш ли къде мога да намеря Еди?

— Застанала си пред него, маце. Аз съм Еди.

Подадох ръка.

— Аз съм Стефани Плъм. Изпраща ме Рейнджъра.

— Колата е готова и те чака. — Той отиде до по-близкия линкълн, отвори вратата откъм шофьора и извади от сенника голям бял плик. — Тук се намира всичко, което ти трябва. Ключът е в контакта. Резервоарът е пълен.

— За тази работа трябва ли ми професионална книжка?

Той ме погледна учудено.

— Добре, добре — казах. Вероятно нямах основания да се тревожа. В окръг Мърсър такива книжки не се взимаха лесно. А и не бях една от избраниците. Ако ме спряха и се установеше, че се занимавам незаконно с таксиметрова дейност, по всяка вероятност щяха да ме арестуват с такова удоволствие, че да забравят да проверят каква книжка имам.

Взех плика и седнах зад волана. Наместих седалката и прегледах документите. Информация за полета, указания за паркиране, име, кратко описание и фотография на Ахмед Фахед. Възрастта му не бе посочена, но на снимката изглеждаше млад.

Измъкнах линкълна от паркинга и потеглих. При Ист Брънзуик излязох на платената автострада, плъзнах се по нея с голямата си черна кола с климатична инсталация и се вживях в ролята на професионален шофьор. Реших, че тази професия всъщност не е лоша. Днес возиш шейх, а утре може да повозиш и Том Круз. Занимание, определено по-приятно от измъкването на компютърен маниак от апартамента му. За съжаление, отрязаните глава и дясна ръка не излизаха от ума ми, така че не можех да кажа, че съм в добро настроение.

Влязох в летището и отидох при терминала на пристигащите самолети. Пътникът ми идваше от Сан Франциско с редовен полет. Паркирах в района, запазен за лимузини, влязох в терминала и започнах да следя мониторите, за да разбера от коя врата ще се появи пътникът.

Фахед се появи половин час по-късно. Носеше обувки за двеста долара и джинси, които му бяха големи. Тениската му прикриваше малка пивоварна. Червената му памучна риза бе измачкана и разкопчана, с ръкави, навити до лактите. Бях очаквала да видя истински шейх, с наметалото му и всичко останало. За мой късмет той бе единственият надут арабин, излизащ от изхода за първа класа, така че не ми бе трудно да го открия.

— Ахмед Фахед? — попитах.

Той отговори на въпроса ми с едва забележимо присвиване на веждите.

— Аз съм вашият шофьор.

Той ме огледа от глава до пети.