Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

„Здравей Стефани — каза той. Тихо. Членоразделно, както винаги. — Наложи ми се известно време да отсъствам. Знаеш защо. — Настъпи пауза и си представих очите му. Твърде малки за неговото лице и изпълнени с безумен блясък. — Наминах към вас, обаче ти не си беше вкъщи. Няма страшно. Ще дойда друг път.“

След това се чу весел кикот, сякаш момичешки, и апаратът изключи.

Изтрих посланието на Рейнджъра и запазих посланието на Рамирес. Май щеше да ми се наложи да поискам от съда да му забрани да се доближава до мен. По правило не хващам много вяра на този род съдебни решения, но ако Рамирес продължаваше да ми досажда, може би щях да успея да анулирам пускането му под гаранция.

Набрах номера на телефона в колата на Рейнджъра и попитах:

— За каква работа става дума?

— Шофьорска. В пет часа един шейх ще пристигне в Нюарк.

— Какво пренася? Наркотици? Оръжие?

— Нищичко. Идва на гости при роднини в Бъкс Каунти. Ще изкара един уикенд. Сигурно няма да му остане време даже да се изсекне.

— Така. А сега ми кажи какъв е номерът.

— Няма номера. Обличаш черен костюм и бяла риза. Посрещаш го на летището и го ескортираш до местоназначението му.

— Това ми звучи приемливо.

— Ще вземеш един линкълн. Иди в гаража на ъгъла на Трета улица и булевард „Маршал“. Бъди там в три часа и потърси Еди.

— Нещо друго?

— Гледай да си добре облечена.

— Нали ми каза да съм с костюм.

— Казвам ти да си носиш пистолет.

— Аха.

Затворих телефона и се заех със снимките на Фред. Пак разстлах цветните фотокопия върху масата. На две чувалът бе завързан. Предположих, че Фред го е заварил в такъв вид. Направил е две снимки и след това го е отворил. Не ми стана ясно обаче дали е знаел какво има вътре още преди да го отвори, или е бил изненадан от съдържанието.

Отидох на горния етаж при госпожа Бестлър, която имаше слабо зрение, и я помолих да ми услужи с лупата си. Върнах се в апартамента си, доближих фотокопията до прозореца и започнах да ги разглеждам с лупата. Не ми бе от особена полза, но по едно време реших, че със сигурност става дума за жена. Късо подстригана тъмна коса. Никакви бижута на дясната ръка. В чувала, изглежда, бяха натикани и смачкани вестници. В полицейската лаборатория можеха и да открият нещо, което да им помогне да датират фотографиите. Чувалът с тялото на жената бе до други чували. Успях да наброя четири. Бяха върху асфалт. Може би бяха боклук, натрупан пред някой магазин. Твърде малък магазин, за да се нуждае от собствена кофа. Наоколо ги имаше колкото искаш. А може би чувалите бяха на семейство, изхвърлящо много боклук.

В дъното се виждаше част от сграда. Не можеше да се определи каква е. Бе в сянка и не на фокус. Стори ми се, че мазилката е от хоросан.

Снимките не ми казаха нищо повече.

Взех душ, хапнах набързо и реших да се обадя на Мейбъл.

Излязох от къщи с предпазливост, по-голяма от обичайната, тъй като трябваше да си отварям очите за Рамирес. Стигнах до буика почти разочарована от това, че никой не ме нападна. От една страна, щеше да е хубаво срещата с него да приключи колкото се може по-скоро. От друга… Я по добре да не мисля какво може да стане от друга страна.

Бънчи също го нямаше. Към него изпитвах смесени чувства. Досаждаше ми и нямах представа що за човек е, но нямаше да ми навреди да е наблизо, ако Рамирес решеше да ме нападне. Предпочитах Бънчи пред Рамирес. Не знаех защо. Нищо чудно именно Бънчи да бе касапинът.

Измъкнах се от паркинга и поех на автопилот към дома на Мейбъл, като се опитах да подредя задачите си. Трябваше да неутрализирам Рамирес, да изясня случая с Фред, да превозя някакъв шейх… Стана ми неприятно за жената от боклукчийската фирма. Да не забравя, за събота вечер ми трябваха нови обувки. Подредих отново всички задачи. На първо място естествено идваха обувките. Е, добре, може и да не бях най-добрият търсач на съкровища в света. Не бях и страхотна готвачка. Нямах си приятел, да не говорим за съпруг. Не бях и образец на човек, преуспял във финансово отношение. Всичко това никак не ми липсваше, щом знаех, че от време на време мога да изглеждам страхотно. В съботната вечер щях да изглеждам страхотно. И така, трябваха ми нови обувки и нова рокля.

Заварих Мейбъл пред вратата. Вероятно продължаваше да очаква Фред.

— Радвам се, че дойде — каза тя. — Просто не знам какво да мисля.

Сякаш можех да й помогна с нещо.

— Понякога очаквам Фред просто да отвори вратата, както прави винаги. Друг път пък решавам, че вече няма да се върне. Отгоре на всичко ми трябва нова перална машина и нов сешоар. Всъщност трябват ми от години, но нали Фред винаги много внимава с разходите… Дали все пак да не отскоча до „Сиърс“ да видя какво предлагат? От гледане глава не боли, нали си съгласна?