Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Мъжът стеснително се усмихна и ми подаде ръка.

— Лари Липински. Ще имам грижата въпросът да се уреди.

На Марта не й стана приятно от думите му, така че каза намръщено:

— Според мен е редно първо да видим чека.

— За Бога! — каза Липински. — Човекът е изчезнал. Сигурно чекът е бил у него. Как може да искаш да ти го покажат?

— Семейство Шуц са ни клиенти от години. Не може да не са останали техни чекове от предишни тримесечия — каза тя.

— Не ми се вярва — рече Липински. — Дай да не се занимаваме с това. Според мен е виновен компютърът. Спомняш ли си какво стана миналия месец? Имахме абсолютно същия проблем.

— Компютърът не е виновен.

— Виновен е.

— Не е.

— Виновен е.

Бързо се измъкнах от офиса. Не исках да ставам свидетел на кавги и разправии. Ако Фред бе мислил да види сметката някому, едва ли бе имал предвид точно тази двойка.

След половин час бях отново в офиса на Вини. Вратата му бе заключена, а пред бюрото на Кони нямаше клиенти. Лула и Кони обсъждаха приготвянето на руло „Стефани“.

— Гнусна работа — каза Лула, като оглеждаше сандвича на Кони. — Кой е чул на руло „Стефани“ да се слага майонеза? На руло „Стефани“ се слага винаги кетчуп. И никога не се слага никаква шибана майонеза. Това да не е пак някаква италианска измишльотина?

Кони й показа среден пръст и викна:

— Ей това е италианска измишльотина.

Взех си царевичен чипс от кесията на бюрото на Кони и попитах:

— Какво стана? Вече сериозно ли ходите с Бънчи?

— Защо не? Бива си го по целувките — отвърна Лула. — В началото му беше малко трудно, но после май му хареса.

— Отивам при Бригс — казах. — Искаш ли да ми правиш компания?

— Разбира се — каза Лула и навлече пуловера си. — Все ще е по-забавно, отколкото да вися тук. Днес ми е доста скучно. Ще отидем с моята кола и аз ще карам. Уредбата на твоя буик пищи на поразия, а аз съм свикнала на „долби“. Искам да слушам приятна музика. Искам да съм на кеф, когато ми се наложи да сритам някого в задника.

— Никого няма да ритаме. Работата ни е деликатна.

— И за деликатна работа съм готова — каза Лула.

Излязохме и отидохме при колата й. Закопчахме коланите, тя включи компактдиска и басовите тонове почти ни изхвърлиха във въздуха.

— Какъв ти е планът? — попита Лула, когато спря в паркинга на Бригс. — Трябва да имаме план.

— Планът ми е да почукаме на вратата му и да го излъжем.

— Чиста работа — каза Лула. — Много обичам да лъжа. Мога така да те излъжа, че да ми повярваш.

Коридорът бе празен и от апартамента на Бригс не се чуваше никакъв звук.

Притиснах се плътно до стената, за да не може Бригс да ме види през шпионката, а Лула почука два пъти на вратата му.

— Добре ли изглеждам? — попита ме. — Сега гледам благо. Сега погледът ми казва: „Хайде, келеш, отвори“.

Ако аз бях срещнала благия поглед на Лула през шпионката си, щях да се скрия под кревата. Други хора може би биха реагирали иначе.

Вратата се отвори и Бригс погледна озадачено Лула. Беше сложил верижката.

— Здрасти — каза Лула. — Аз съм съседката от долния етаж. Нося ви за подпис жалба, задето искат да ни вдигат наемите.

— Да ни вдигат наемите? Нищо не съм чул за такова нещо. Никой нищо не ми е казвал.

— И да не са ти казали, пак ще ги вдигат.

— Мамицата им! — възкликна Бригс. — Вечно измислят разни дивотии. Защо ли още живея тук?

— Да не би да е заради малкия наем? — попита Лула.

Чу се откачането на верижката и след това вратата широко се отвори.

— Хей! — каза Бригс, когато двете с Лула влязохме. — Нямате право да нахълтвате така. Измамихте ме.

— Виж какво — отвърна Лула. — Ако искаме, можем да нахълтаме. Имаме това право.

— Нямате — каза Бригс. — Обвинението е скалъпено. Ножът ми бе церемониален. Гравиран.

— Церемониален — повтори Лула. — Като те гледам какъв си ми дребосък, на теб наистина ти отива само церемониален нож.

— Точно така е — потвърди Ранди. — Обвинението е скалъпено.

— Това, разбира се, е без значение — каза Лула. — Трябва да дойдеш с нас.

— Точно сега съм зает с много важен проект и нямам време.

— Хм — рече Лула. — Нека ти обясня как работим. Първо, хич не ни пука от нищо.

Бригс присви устни, скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Не можете да ме принудите да дойда с вас.

— Можем, можем — възрази Лула. — Можем, защото си дребосък. Ако поискаме, можем да те накараме и химна да ни изпееш. Обаче няма да го правим, защото сме професионалистки.

Извадих белезници от задния си джоб и щракнах едната халка на китката на Бригс.