Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Фред какво е искал от Алън?

Леона присви рамене.

— Не знам. Разговаря с него десетина минути. Не се спря да каже „здрасти“ или нещо от този род обаче. Фред си е такъв. Не е от най-общителните, знаеш го.

Шемпски си имаше отделен кабинет. Вратата му бе отворена, така че си подадох главата и казах:

— Чук, чук.

Алън Шемпски за миг ме погледна удивено и чак след малко се сети коя съм. После каза:

— Прощавай. Мислех си за нещо. Какво има?

— Търся дядо Фред. Разбрах, че непосредствено преди да изчезне разговарял с теб.

— Да. Мислеше да тегли заем.

— Заем ли? Какъв заем?

— Личен.

— Каза ли за какво са му парите?

— Не. Искаше да узнае каква е лихвата и за колко време се урежда цялата работа. Общи приказки. Предварителна информация. Нищо не сме оформяли писмено. Стоя тук пет-шест минути, най-много десет.

— Изглеждаше ли разтревожен?

— Не останах с такова впечатление. Всъщност не изглеждаше по-разтревожен от обичайното. Не е от най-приветливите хора, знаеш го. Да не би семейството му да те е хванало да го търсиш?

— Да. — Дадох на Шемпски визитната си картичка. — Ако се сетиш за нещо, което ти се стори важно, обади ми се.

Заем. Замислих се дали не бе искал да тегли пари, за да се разплати с Бънчи. Не смятах, че Бънчи е букмейкър. Нямаше обаче да се учудя, ако се окажеше изнудвач.

Ателието за химическо чистене бе по средата на улицата, непосредствено до „Гранд Юниън“. Познавах жената зад тезгяха по физиономия, но не и знаех името. Понякога и аз носех дрехите си тук.

Сети се за Фред, но не можа да си спомни нищо друго. Прибрал си дрехите и толкоз. Въобще не разговаряли. Имало много хора и не обърнала особено внимание на Фред.

Върнах се при буика и постоях известно време, като се оглеждах и се опитвах да си представя какво е могло да се случи. Фред бе паркирал пред „Гранд Юниън“, за да напазарува. След това внимателно бе подредил почистените дрехи на задната седалка. След това бе затворил и заключил колата. А какво бе правил след това? След това бе изчезнал. От едната страна на търговския център минаваше шосе с четири платна. Отвъд него беше жилищният комплекс и кварталът с единични къщи, където вече бях търсила Фред.

Офисът на „Ар Джи Си“ бе до реката, от другата страна на „Броуд“. Промишлен район, пълен със складове и малки фабрички. Местността не бе особено красива. Чудесно подхождаше на компания за събиране на отпадъци.

Качих се в колата и подкарах на запад. След десет минути и седем светофара се озовах на улица „Уотър“ и започнах да следя номерацията на мрачните тухлени сгради. Платното бе разбито и пълно с дупки. Паркингите на компаниите бяха обградени с вериги. Тротоарите бяха празни. Прозорците бяха тъмни и безжизнени. Не бе необходимо да се взирам в номерата. Открих с лекота „Ар Джи Си“, тъй като пред нея имаше огромна табела с името на компанията, а в двора й бяха паркирани много камиони за събиране на смет. Непосредствено до сградата имаше пет места за паркиране, предназначени за посетители. До едно бяха свободни. Нямаше нищо изненадващо. Районът не миришеше точно на розова градина.

Паркирах и влязох в сградата. Приемната бе малка. Под, постлан с балатум, мъртвешко бледи зелени стени и плот, разрязващ стаята на две. В едната половина на помещението имаше две бюра и два шкафа.

Една жена стана от бюрото си и дойде при плота. На него имаше табела с надпис:

МАРТА ДИЙТЪР — ПРИЕМНА.

Реших, че именно тази жена трябва да е Марта.

— Какво обичате? — попита Марта.

Представих се като роднина на Фред и й казах, че го търся.

— Спомням си, че разговарях с него — каза тя. — Тръгна си за вкъщи, за да вземе копие от чека, и повече не се върна. Въобще не ми дойде наум, че може да му се е случило нещо. Помислих си, че просто се е отказал. При нас идват много хора, които се опитват да получат нещо срещу нищо.

— Сигурно.

— Точно така е. И точно заради това му казах да донесе копие от чека. Най-досадни са възрастните хора. Доходите им са фиксирани и са готови на какво ли не, за да спестят някой долар.

Мъжът на второто бюро стана и дойде при нас.

— Може би аз ще мога да ви помогна — каза той. — Аз съм деловодителят и това е мой проблем. Истината е, че такива неприятности сме имали и преди. Виновен е компютърът. Просто не можем да го научим да разпознава някои клиенти.

Марта почука с пръсти по плота и възрази:

— Не е виновен компютърът. Просто има хора, които са готови да ни измамят. Хора, които смятат, че е съвсем в реда на нещата да ни пооскубят.