Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Когато се почувстваш добре, трябва да се отбиеш до участъка и да дадеш писмени показания.

— Добре — казах и слязох от колата.

— Да се кача с теб? — предложи Морели.

— Няма нужда. Добре съм. Благодаря ти все пак.

Морели отново се усмихна.

— Да не би да те е страх в хола да не загубиш самоконтрол и да не ме помолиш да остана при теб и да се любим?

— Обичаш да мечтаеш, Морели.

Когато се прибрах, червената светлинка на телефонния секретар мигаше усилено. А на дивана спеше Бънчи.

— Ти какво правиш тук? — изкрещях му. — Ставай! Ставай и се разкарвай! Това да не ти е хотел „Риц“? Даваш ли си сметка, че това е противозаконно проникване в чуждо жилище?

— Хайде де, не се вълнувай чак толкоз — каза той и седна. — Къде беше? Започнах да се тревожа за теб. Тази нощ не си беше вкъщи.

— Ти да не си ми майка, че да ми задаваш такива въпроси?

— Тревожа се за теб, и толкоз. Би трябвало да се радваш, че имаш приятел като мен. — Той започна да търси нещо с поглед. — Да виждаш някъде обувките ми?

— Не си ми приятел! А обувките ти са под масичката.

Бънчи ги придърпа и започна да се обува.

— Та къде беше?

— Бях заета. Припечелвах нещо странично.

— Навярно е било интересно припечелване. Обади се майка ти и каза, че разправяли, че си била взривила някого.

— Разговарял си с майка ми, така ли?

— Не, просто тя остави съобщение на телефонния ти секретар. — Той продължи да се озърта. — Да виждаш някъде пистолета ми?

Бързо отидох в кухнята, за да прослушам съобщенията.

„Стефани, обажда се майка ти. Ричи, синът на Една Глук, й казал, че си взривила някого. Кажи ми, това вярно ли е? Чуваш ли ме?“

Бънчи не ме бе излъгал. Колкото до проклетия устат Ричи, да върви по дяволите.

Пуснах второто съобщение. Нечие дишане. И третото съобщение бе същото.

— Какъв е проблемът с дишането? — пожела да узнае Бънчи. Бе пъхнал ръце в джобовете си, а избелялата му смачкана риза висеше на него като на закачалка.

— Някой е объркал номера.

— Е, ако имаш някакъв проблем, ще ми се обадиш, нали? Да знаеш, че умея да откривам решения на такива проблеми.

В последното не се съмнявах. Не приличаше на букмейкър, но колкото до твърдението му, че умее да решава такива проблеми, веднага му повярвах:

— За какво си дошъл?

Той прегледа съдържанието на кухненските шкафове, явно в търсене на храна, но не откри нищо интересно. Едва ли си падаше по бисквити за хамстери.

— Исках да разбера дали си научила нещо. Дали си попаднала на някакви следи или нещо от този род.

— Не, Досега нищо не открих.

— Мислех си, че от теб се очаква да бъдеш първокласен детектив.

— Въобще не съм детектив. Занимавам се с издирването на лица, които не са се явили своевременно пред съда.

— Да де. Търсач на съкровища.

— Точно така, търсач на съкровища.

— Това е чудесно. Значи работата ти е да откриваш хора. Точно това се опитваме да постигнем и сега.

— Колко пари ти дължи Фред?

— Достатъчно, за да имам основание да си ги потърся. Недостатъчно, за да накарат един човек да избяга и да се крие. Да знаеш, че не съм лош човек. Не съм от тези, дето трошат хорските колена, задето не са си платили дълга навреме. Е, понякога може и да потроша нечие коляно, обаче това става от дъжд на вятър.

Погледнах го отчаяно.

— Знаеш ли какво според мен няма да е зле да направиш? — каза Бънчи. — Иди в банката му и провери дали е теглил пари. Аз тази работа не мога да я свърша, защото имам външността на човек, способен да троши хорските колене. Ти, обаче, си хубаво момиче. Не може да нямаш и някоя приятелка, която да работи в банката. На хората ще им е приятно да ти направят услуга.

— Добре, ще си помисля. А сега се махай.

Бънчи се затътри към вратата. Свали едно вехто кожено яке от закачалката на стената и се обърна към мен. Изражението му бе сериозно.

— Намери го.

Някак си не се доизказа. Очевидното продължение бе „или лошо ти се пише“.

След като той излезе, заключих вратата. Веднага трябваше да си купя нова брава. Не можеше някой да не произвежда брави, които да не могат да се отварят лесно.

Обадих се на майка си и й обясних, че не съм взривила никого. Че един човек сам се е взривил с помощта на стара дама, облечена в розов пеньоар.

— Би могла да си намериш хубава работа — каза майка ми. — Би могла да се запишеш в курсовете, дето ги рекламират по телевизията, и да станеш компютърен оператор.

— Мамо, трябва да излизам.

— Защо не се отбиеш за вечеря? Тъкмо съм сложила във фурната един хубав гювеч.