Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Ако ме застреляте, ще излязат всичките ми съседи — казах.

— В такъв случай ще ми се наложи да застрелям и тях.

Реших, че не желая да застрелва никого, най-малко мен, така че влязохме в апартамента.

— Така е много по-добре — каза той, отиде в кухнята, отвори хладилника и си извади бира.

— Тази бира откъде е?

— От мен. Да не би да мислите, че я е донесла някоя добра фея? Госпожице, трябва да си купувате по-редовно храна. Начинът ви на живот е нездравословен.

— Кой сте вие?

Той мушна пистолета в колана си и протегна ръка.

— Аз съм Бънчи.

— Що за име е това?

— Така ми викат от малък.

— Обаче имате и истинско име, нали?

— Да, но не е необходимо да го знаете. Всички ме наричат Бънчи.

След като бе прибрал пистолета, бях започнала да се чувствам по-добре. Дори достатъчно добре, за да проявя любопитство, така че попитах:

— Та какво е вашето вземане-даване с Фред?

— Фред ми дължи пари.

— Разбирам.

— И си ги искам.

— Пожелавам ви късмет.

Той изгълта половината бира и каза:

— Подходът ви не ми харесва.

— Фред защо ви дължи пари?

— От време на време Фред обича да залага на кончета.

— Да не би да сте букмейкърът на Фред?

— Адски сте права.

— Не ви вярвам. Фред не обичаше хазарта.

— Откъде знаете?

— Освен това не приличате на букмейкър.

— Как според вас изглеждат букмейкърите?

— По-различно. Имат по-солиден вид.

— Разбрах, че търсите Фред. Аз също го търся. Може би ще е добре да го потърсим заедно.

— Не възразявам.

— Е, видяхте ли колко лесно се разбрахме?

— А сега ще си тръгнете ли?

— Да, освен ако не желаете да остана да гледаме заедно телевизия.

— Не изпитвам такова желание.

— Пък и моят телевизор е по-хубав от вашия — каза той.

В 12.30 вече бях пред входа и чаках Танка. Бях успяла да подремна и почти бях във форма. Бях с черни джинси, черна тениска, военноморската шапка на Рейнджъра и черното яке с надпис „ОХРАНА“. По настояване на Рейнджъра на колана си имах пистолет, а чантата си заредих с другите необходими неща: електрошоковото устройство, спрея и белезниците.

В този час на нощта паркингът изглеждаше странно. Автомобилите на старите бяха дълбоко заспали и покривите и багажниците им отразяваха светлината на халогенните лампи. Паветата сякаш бяха от живак. Кварталът с малки еднофамилни къщи зад блока бе потънал в мрак и тишина. От време на време се чуваше движението на автомобили към „Сейнт Джеймс“. В ъгъла проблеснаха фарове и след миг се появи автомобил. Сърцето ми за миг се сви, когато допуснах, че това може и да не е Танка, а Бенито Рамирес. Проявих самообладание, не забравих, че на бедрото си имам пистолет, и започнах да си внушавам, че съм лоша и опасна жена, с която е по-добре човек да си няма работа. „Лошо ти се пише, келеш“ — казах си наум. Всъщност се самозалъгвах. Ако това все пак се окажеше Рамирес, по всяка вероятност щях да се напикая от страх и да се прибера с писък в блока.

Колата бе черна и лъскава, линкълн. Спря пред мен и шофьорът отвори прозореца.

Беше Танка.

— Готова ли си за малко рокендрол? — попита ме.

Седнах до него, закопчах предпазния колан и казах:

— Ти много ли рокендрол очакваш тази вечер?

— Никакъв. Да си на тази смяна е все едно да наблюдаваш как расте тревата.

Това ме успокои. Предстоеше ми да мисля за много неща и не изпитвах никакво желание да видя Танка в действие. Още по-малко пък исках да видя себе си в действие.

— Да познаваш случайно букмейкър на име Бънчи?

— Бънчи? Не. Не съм чувал за такъв. Тукашен ли е?

— Не знам.

Пътуването през града мина спокойно. На завоя при жилищния блок на улица „Слоун“ бе паркирана кола. И тя бе черен лъскав линкълн. Танка паркира зад нея. От двете страни на сградата и на улицата имаше още паркирани коли.

— Едно от условията ни е никой да не паркира пред входа на сградата — каза Танка. — Така е по-спокойно. Наемателите ползват паркинга зад сградата. Пред входа се допускат само автомобили на охраната.

— А ако някой все пак поиска да паркира тук?

— Разубеждаваме го. Меко казано.

Двамата мъже от предната смяна бяха във фоайето. И двамата бяха облечени в черни дрехи и с якетата с надпис „ОХРАНА“, Когато ги наближихме и отключихме вратата, единият тръгна към нас. Танка влезе и се огледа.

— Произшествия има ли?

— Никакви. Цялата вечер премина спокойно.

— В колко часа направихте последната обиколка?

— В дванадесет.

Мъжете прибраха вещите си — голям термос, книга и спортна чанта — и излязоха. Задържаха се за миг на улицата, а после се качиха в своя линкълн и потеглиха.