Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Влязох. Уолтър седеше зад касовия апарат и четеше вестник. Бе ранен следобеден час, така че магазинът беше празен. Уолтър остави вестника, изправи се и попита:

— Откри ли го?

— Не. Съжалявам.

Той си пое дълбоко дъх.

— Боже мой, страхувах се да не ми кажеш, че е мъртъв.

— Според теб мъртъв ли е?

— Не знам какво да мисля. Отначало реших, че просто се е изгубил, че пак е получил удар или нещо от този род. Сега обаче не знам какво да мисля. Не мога да намеря никакво обяснение.

— Чувал ли си Фред да си е имал проблеми с компанията за извозване на смет?

— Татко имаше проблеми с всички — отвърна Уолтър.

Сбогувах се с него, качих се в буика и подкарах към фабриката. Спрях на паркинга за посетители, влязох и помолих жената на гишето да предаде една бележка на Роналд.

След няколко минути той дойде и каза:

— Търсиш ме във връзка с татко, нали? Много е мило от твоя страна, че реши да ни помогнеш. Просто не мога да повярвам, че още не се е прибрал.

— Ти имаш ли някакво обяснение?

— Нямам обяснения, които да ми е приятно да споделям.

— Жените ли имаш предвид?

Роналд поклати глава и каза:

— Той наистина е женкар. От тези, които никога не си закопчават гащите. Не знам дали вече може да запали двигателя, но все още опитва. За Бога, та той е на седемдесет и две години!

— Чувал ли си да е имал някакви разправии с компанията за извозване на смет?

— За нея, не. Знам обаче, че от една година се съди със застрахователната компания.

Подкарах към центъра. Бе почти пет и държавните служители бяха започнали да задръстват пътищата. Това е едно от хубавите неща на Трентън. Ако имаш желание да правиш неприлични жестове, няма да изпиташ недостиг от бюрократи, към които да ги адресираш.

Отбих се за малко в апартамента си, колкото да се доразкрася. Добавих си малко вечерен грим, сресах се така, че косата ми да бухне, и излязох.

Заварих Морели на бара. Бе с гръб към мен и потънал в мисли, подпрял се с лакти на тезгяха и свел лице към бирата си. Бе с джинси, спортни обувки и зелена разкопчана памучна риза, навлечена върху тениска. Една жена, седнала в другия край на бара, следеше с поглед отражението му в огледалото. Днешните жени са такива. Наблюдават и умуват. Когато бе по-млад и с по-меки черти, жените не се задоволяваха с наблюдение. Когато бе по-млад, майките в целия щат предупреждаваха дъщерите си да се пазят от Джо Морели. Когато бе по-млад, дъщерите в целия свят никак не обръщаха внимание на предупрежденията на майките си. Напоследък чертите на Морели се бяха поизострили. Очите му вече не бяха така отзивчиви към непознати, включително жени. И така, на жените се налагаше да се задоволяват с наблюдение и с предположения какво ли би било да си в компанията на Джо Морели.

Аз, разбира се, имах представа какво означава да си в компанията на Джо Морели. Бе вълшебен.

Седнах до него и дадох на бармана знак да донесе една бира.

Морели ме изгледа одобрително. Зениците му се бяха разширили в слабата светлина на бара.

— Бизнес костюм и обувки с високи токчета — каза той. — Значи си била или на опело, или си кандидатствала някъде за работа, или си се опитвала да излъжеш някоя мила стара госпожа да ти даде информация, която не би следвало да ти дава.

— Предположение номер три.

— Така… Нека да продължа… Това има някаква връзка с дядо ти Фред.

— Пак позна.

— Извади ли късмет?

— Не точно. Знаеш ли, дядо ми ходел по жени! И си имал приятелка!

— Фред Шуц? — ухили се Морели. — За Бога, това ме настройва оптимистично.

Въздъхнах.

Взехме си бирите от бара и отидохме на една маса.

— На мястото на Мейбъл щеше да ми е приятно, че този човек си прекарва времето другаде — каза Морели. — Не ми се вижда много забавен.

— Особено откакто е започнал да колекционира снимките на разчленени тела.

— Дадох ги на Арни. Не му стана приятно. Струва ми се, че се надяваше Фред да се прибере на автостоп по булевард „Клокнър“.

— Арни ще направи ли нещо по въпроса?

— Сигурно пак ще говори с Мейбъл. Освен това ще пусне снимките в системата, за да види дали оттам няма да излезе нещо.

— Ти вече пусна ли ги в системата?

— Пуснах ги. Не се получи нищо.

В „Пино“ нямаше нищо модерно. В определени часове на деня барът бе пълен с ченгета, разтоварващи се след края на смяната. В други часове масите бяха препълнени с гладни семейства от Бърг. В интервала между тези часове „Пино“ приютяваше няколко редовни пияници, а в кухнята царуваха хлебарки, големи колкото котараци. Аз обаче се хранех редовно там, защото независимо от хлебарките Антъни Пино правеше най-хубавата пица в Трентън. Може би и в целия Джърси.