Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Дадох си вид, че ям. Че не съм разтревожена от тази новина. Всъщност ми се гадеше.

— Кога стана това? — попитах Морели.

— Вчера.

— И сега е в града?

— Както винаги. Тренира в гимнастическия салон на Старк.

Огромен мъж, бе казала госпожа Бестлър. Афроамериканец. Любезен. Разучаващ моята етажна площадка. Боже мой, та това можеше да е Рамирес!

— И най-малкото подозрение да имаш, че се върти някъде около теб, веднага ми се обади — каза Морели.

Бях лапнала поредната хапка пица, но някак си ми бе трудно да я преглътна.

— Разбира се.

Приключихме с пицата и продължихме с кафе.

— Може би няма да е зле да пренощуваш при мен — каза Морели. — Просто в случай, че Рамирес реши да те открие.

Знаех, че Морели мисли не само за безопасността ми, но и за други неща. Предложението му ме изкуши. Веднъж обаче вече се бях возила на този автобус и пътуването не водеше доникъде.

— Не мога — отвърнах. — Тази вечер съм на работа.

— Бях останал с чувството, че нямаш бърза работа.

— Става дума за работа, свързана не с Вини, а с Рейнджъра.

Морели се намръщи и каза:

— Няма да задавам въпроси.

— Не е нищо противозаконно. Става дума за охранителна дейност.

— Рейнджъра винаги се занимава с охранителна дейност — каза Морели. — Осигурява дори охраната на малки държави от Третия свят.

— Тази работа няма нищо общо с търговията на оръжие. В рамките на закона е. Охраняваме една жилищна сграда на улица „Слоун“.

— „Слоун“? Ти с всичкия ли си? „Слоун“ е на самата граница на военната зона.

— Точно заради това сградата се нуждае от охрана.

— Добре. Нека обаче Рейнджъра си намери някой друг. Повярвай ми, никак не ми се иска да си представя как си търсиш място за паркиране на „Слоун“ посред нощ.

— Няма да ми се налага да търся място за паркиране. Танка ще дойде да ме вземе.

— Танка ли?!

— Много е едър.

— Боже мой, точно на мен ли трябваше да се случи това? — възкликна Морели. — Да се влюбя в жена, която работи с човек с прякор Танка.

— Та ти влюбен ли си в мен?

— Разбира се, че съм влюбен в теб. Просто не искам да се оженя за теб.

Излязох от асансьора и го заварих седнал до входната ми врата. Разбрах, че е посетителят на Мейбъл. Бръкнах в чантата си и потърсих спрея. За всеки случай. Порових се в чантата си минута или две. Открих червила, ролки за коса и устройството за електрошок. Спрея обаче го нямаше.

— Търсите или ключовете си, или спрея — каза човекът и се изправи. — Позволете ми да ви услужа.

Бръкна в джоба си, извади туба спрей и ми я подхвърли.

— Заповядайте.

След това отвори входната врата.

— Как успяхте да направите това? Вратата ми беше заключена.

— Дар Божи — каза той. — Реших, че ще спестим време, ако претърся апартамента ви, преди да се приберете.

Разтърсих спрея, за да се убедя, че е изправен.

— Не си разваляйте настроението — каза той. — Нищо не съм повредил. Макар че, трябва да си призная, ми бе забавно да проверя чекмеджето, в което си държите бельото.

Инстинктът ми ми подсказа, че се шегува. Без съмнение бе претърсил апартамента, обаче не ми се вярваше да е ровил в бельото ми. Истината е, че нямах много бельо, пък и това, което имах, не бе нещо по-така. При все това се почувствах поругана и с удоволствие щях да го напръскам със спрея, но не посмях. Не бях сигурна дали ще подейства. В края на краищата бе негов.

— Е, няма ли да ме поканите? Не искате ли да научите кой съм? Не искате ли да разберете защо съм тук?

— Ами кажете ми.

— Не тук. Искам да вляза и да седна. Изкарах уморителен ден.

— Хич не се и надявайте. Ще разговаряме тук.

— Не ми се вярва. Искам да вляза. По-цивилизовано е. Все едно че сме приятели.

— Не сме приятели. И ако не ми обясните какво искате, ще ми се наложи да ви напръскам със спрея.

Бе висок приблизително колкото мен, около метър и седемдесет, и имаше телосложението на пожарен кран. Трудно бе да се определи възрастта му. Може би към четиридесетте. Черната му коса бе оредяла. Веждите му бяха сякаш подхранвани със стероиди. Бе облечен с опърпани спортни обувки, черни джинси и тъмносива риза.

Въздъхна дълбоко, измъкна изпод ризата пистолет и каза:

— Няма да е разумно да използвате спрея, защото ще ми се наложи да ви застрелям.

Стомахът ми се смъкна с около два сантиметра, а сърцето ми започна да тупти. Сетих се за снимките и за това как някои хора не само ги убиват, но и ги нарязват на парчета. Фред ги разбираше тези неща. Сега ги разбирах и аз. Нищо неразумно нямаше в предположението, че срещу мен е насочил пистолета си човек, запознат със съдържанието на фотографирания чувал за боклук.