Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Екипът на Рейнджъра мина последователно през всички стаи, сложи на всички присъстващи белезници и после ги накара да застанат до стената. Бяха шестима.

Един от мъжете, сякаш обезумял, размахваше ръце, за да не му поставят белезниците, и крещеше:

— Нямате право, келеши! Този апартамент е мой! Това е частна собственост! Някой да извика шибаната полиция! — След това извади от панталоните си сгъваем нож и го щракна.

Танка го хвана за врата, вдигна го във въздуха и го изхвърли през прозореца.

Всички замръзнаха и впериха тъпи погледи в разбитото стъкло. Отворих уста и сърцето ми сякаш застина.

Рейнджъра въобще не изглеждаше смутен. Само каза:

— Ще трябва да се смени стъклото.

После чух стон и надникнах през прозореца. Човекът с ножа лежеше на площадката за евакуация при пожар й се опитваше да се изправи.

Притиснах ръка до сърцето си и с удоволствие установих, че пак е започнало да бие.

— На пожарната площадка е! Слава Богу, помислих си, че е паднал от три етажа!

Танка също надникна през прозореца.

— Права си. На площадката е. Мамицата му!

Апартаментът бе малък. Малка спалня, малка баня, малка кухня и малък хол. Кухненските шкафове бяха пълни с всякакъв боклук: опаковки и кутии от готови храни, празни кутии от сода, чинии със засъхнали остатъци от храна и евтини ожулени тенджери. Плотът бе покрит със следи от загасени цигари. Мивката бе задръстена от използвани спринцовки, корички хляб, мръсни кърпи и друг боклук, труден за идентифициране. До стената в хола имаше два лекясали скъсани дюшека. Никъде не се виждаха лампиони, маси или столове. Нито други признаци, че апартаментът е обитаван от цивилизовани хора. Навсякъде бе пълно с мръсотия и боклук. Такова бе положението и с останалите помещения. Застоялият въздух вонеше на пикоч, марихуана, немити човешки тела и на още нещо, още по-отвратително.

Сантос и Браун събраха обитателите на жилището като стадо и ги подкараха по стълбите.

— Какво ще стане с тях? — попитах Рейнджъра.

— Боби ще ги закара до клиниката за наркомани. Там си ги знаят.

— Арести няма ли да има?

— Ние не се занимаваме с арести. Освен ако някой не е НПС.

Танка отиде при колата и се върна с материалите, необходими за дизайна. В този случай те се състояха от ръкавици за еднократна употреба, чували за изнасяне на смет и голяма кутия, където да съберем спринцовките.

— Сигурно вече си разбрала в какво се състои работата — каза Рейнджъра. — Изхвърляме от апартамента всичко, което не е заковано за пода, а утре хазаинът ще изпрати някой да го почисти и постегне.

— Кое може да попречи на наемателя да се върне?

Рейнджъра само ме погледна.

— Прав си, глупав въпрос — побързах да кажа.

Приключихме с метенето още преди обяд. Сантос и Браун заеха позиция върху два сгъваеми стола във фоайето на партера. Те щяха да бъдат първата охранителна смяна. Танка понесе дюшеците и торбите към кофите за боклук. Рейнджъра и аз останахме да заключим апартамента.

Рейнджъра намести козирката на шапката си на специалните части на ВМС така че да закрие очите му, и попита:

— Е, какво мислиш за охранителната работа? Искаш ли да се включиш в екипа? Би могла да поемеш нощната смяна в компанията на Танка.

— А той ще изхвърля ли още хора през прозореца?

— Не мога да знам, маце.

— И аз не знам дали ме бива за тази работа.

Рейнджъра свали шапката си, нахлупи ми я на главата и прибра косата ми зад ушите ми, като задържа ръцете си доста дълго.

— Трябва да вярваш в правилността на нещата, които вършиш.

Това можеше да бъде проблем. Самият Рейнджър можеше да бъде проблем. Започваше да ми се струва прекалено привлекателен. В личния ми каталог Рейнджъра не се намираше в раздела „потенциални любовници“. Бе включен в графата „откачени наемници“. Търсенето на близост с Рейнджъра наподобяваше търсенето на оргазъм в Деня на Страшния съд.

Поех си дълбоко дъх и казах:

— Ами, може и да опитам една смяна. Да видим какво ще се получи.

Когато Рейнджъра спря пред блока ми, все още не бях свалила шапката. Свалих я и му я подадох.

— Да не си забравиш специалната шапка.

Рейнджъра ме погледна иззад тъмните си очила. Очите му не се виждаха. Мислите му оставаха скрити. Гласът му бе тих.

— Задръж я. Отива ти.

— Такава шапка трябва да се заслужи.

— Ами, заслужи я, маце — усмихна се той.

Прекосих двойно остъклената врата и влязох във фоайето. Тъкмо щях да се кача по стълбището, когато вратата на асансьора се отвори и оттам се подаде госпожа Бестлър.