Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Рейнджъра се усмихна в утринния мрак и бавно потегли.

— Май само аз съм облечена по-различно — казах.

Рейнджъра спря на светофара при „Хамилтън“ и каза:

— Отзад съм ти приготвил яке и бронежилетка.

— Значи не става дума за вътрешен дизайн?

— Маце, дизайни всякакви.

— А бронежи…

— От кевлар е.

Кевларът е устойчив на куршуми.

— Ужас — казах. Много мразя да стрелят по мен. — Знаеш, че никак не обичам да стрелят по мен.

— Просто предпазна мярка — отвърна Рейнджъра. — Вероятно няма да има престрелки.

— Вероятно?

Прекосихме мълчаливо центъра на града. Рейнджъра мисловно бе на своя територия и се занимаваше със собствените си мисли. Тримата на задната седалка не създаваха впечатлението, че някога въобще са имали мисли. Аз пък се чудех дали на следващия светофар да не отворя вратата и да не побягна с все сили към къщи. Колкото и смешно да изглежда, продължавах да търся с поглед Фред. Бе се отпечатал върху мозъка ми. Същото ми се бе случило и с котката Кетрин. Бе изчезнала преди петнадесет години, обаче и досега не преставах да се вглеждам в черните котки. Вероятно съм останала с чувството, че тогава не съм си свършила работата докрай.

— Къде отиваме?

— В един блок на улица „Слоун“. Трябва да се почисти едно жилище.

Улица „Слоун“ е успоредна на улица „Старк“, от която я делят само две преки. Улица „Старк“ е най-страшната улица в града, пълна с наркотици, с отчаяние и с полуразрушени къщи. Гетото се оформя в южно направление и улица „Слоун“ започва да се превръща в демаркационна линия между тези, които спазват законите, и онези, които не ги спазват. Борбата за отбраняване на линията и за недопускане на наркотрафикантите и проститутките до „Слоун“ не прекъсва дори и за миг. В последно време се смята, че „Слоун“ вече е изгубила битката.

Рейнджъра измина още три преки, спря и ни посочи с поглед сграда от жълти тухли от другата страна на улицата.

— Ей това е нашата сграда. Отиваме на третия етаж.

Сградата бе четириетажна и на всеки етаж имаше по два или три малки апартамента. На равнището на партера бе цялата нашарена с графитите на улични банди. Прозорците бяха тъмни. Нямаше улично движение. Вятърът търкаляше боклуците и ги струпваше пред входовете.

— Сигурен ли си, че това, което вършим, е законосъобразно? — попитах.

— Нае ни собственикът — отвърна Рейнджъра.

— Това почистване предполага ли да се разкарат хора, или предвижда само отстраняването на вещи?

Рейнджъра ме погледна.

— Изваждането на хора и на имуществото им от дадено жилище предполага съдебна процедура — продължих. — Трябва да представиш заповед за…

— Съдебната процедура е много бавна — отвърна Рейнджъра. — А междувременно децата от тази сграда са подложени на терор от хората, които идват да се дрогират в апартамент 3 C.

— Правим го за благото на обществото — каза един от мъжете на задната седалка.

— Точно тъй, за благото на обществото — потвърдиха другите двама.

Стиснах юмруци и започнах да хапя долната си устна.

Рейнджъра слезе от рейндж роувъра и отвори задната врата. Раздаде на всички бронежилетки, а после и по едно черно яке с надпис „ОХРАНА“ с големи бели букви на гърба.

Облякох бронежилетката и останах да наблюдавам как останалите прикрепят на кръста си черни найлонови колани и пистолети в кобури.

— Така… Я да се опитам да отгатна… Познах — каза Рейнджъра. — Забравила си да си вземеш пистолет.

— Дизайнерите не носят пистолети.

— В този квартал носят.

Междувременно мъжете се бяха подредили пред мен.

— Господа — каза Рейнджъра, — представям ви госпожица Плъм.

Мъжът с неопределен произход ми подаде ръка.

— Лестър Сантос.

Последва го вторият.

— Боби Браун.

Последният бе Танка. Не бе трудно да се разбере как се е сдобил с това име.

— По-добре е да си нямам неприятности — казах на Рейнджъра. — Страхотно ще се разстроя, ако ме арестуват. Много мразя да ме арестуват.

— Недей така бе, момиче — ухили се Сантос. — Не обичаш да стрелят по теб. Не обичаш да те арестуват. Та ти не знаеш как да се веселиш.

Рейнджъра закопча якето си и тръгна към блока. Бодрата ни група го последва.

Влязохме в сградата и изкачихме два етажа. Рейнджъра отиде до апартамент 3 C и залепи ухо на вратата. Останалите се притиснахме до стената. Никой не обели дума. Рейнджъра и Сантос държаха пистолети. Браун и Танка — фенерчета.

Присвих се в очакване Рейнджъра да избие вратата с ритник. Вместо това той извади от джоба си ключ и го пъхна в ключалката. Вратата започна да се отваря, но се оказа, че отвътре е подсигурена с верижка. Рейнджъра направи две крачки назад и се хвърли с цялата си тежест върху нея, като я удари с рамо на височината на верижката. Вратата се отметна и Рейнджъра влезе пръв. След него — и всички останали. Без мен. Някой запали лампите, Рейнджъра изкрещя: „Охрана!“ и след това настъпи пълен хаос. Върху дюшеци, нахвърляни направо на пода, се раздвижиха полуголи хора. Жените пищяха, мъжете псуваха.