Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Здрасти — казах.

Рейнджъра ме погледна през тъмните си очила и също каза:

— Здрасти.

Загледах влюбено колата му.

— Красив мерцедес.

— Просто превозно средство — отвърна Рейнджъра. — Нищо особено.

— Нищо особено в сравнение с кое? С автомобила на Батман? Кони каза, че сте разговаряли с Вини.

— Аз не разговарям с Вини, маце. С Вини обсъждаме делови въпроси.

— И аз бих искала да обсъдя с теб такъв един… въпрос. Знаеш ли, че те смятам за мой учител в търсенето на съкровища?

— Значи сме Илайза Дулитъл и Хенри Хигинс от Трентън 1 1 Главни герои от пиесата „Пигмалион“ на Джордж Бърнард Шоу. — Б. пр. , така ли?

— Точно така. Е, истината е, че напоследък търсенето на съкровища много-много не върви.

— Искаш да кажеш, че освободените под гаранция не нарушават законите.

— Точно така.

Рейнджъра се облегна на автомобила си и скръсти ръце.

— И?

— И реших, че би трябвало да разнообразя малко заниманията си.

— И?

— И реших, че би могъл да ми помогнеш.

— За какво става дума? Да те посъветвам къде да инвестираш парите си?

— Не. Имам предвид печеленето на пари.

Рейнджъра отметна глава и се засмя. После каза:

— Маце, едва ли ще ти допадне разнообразието, което бих могъл да ти предложа.

Присвих очи.

— Добре, добре. Кажи какво имаш предвид.

— Нещо в рамките на закона.

— В рамките на закона има много неща.

— Имам предвид нещо напълно в рамките на закона.

— Трябва да ти обясня разбиранията си за трудова етика — тихо каза той. — Никога не правя неща, които според мен са морално неиздържани. Понякога обаче моралният ми кодекс се отклонява от нормите. Понякога моралният ми кодекс не се покрива със закона. Голяма част от нещата, които върша, се намират именно в сивата зона, простираща се непосредствено отвъд напълно законните занимания.

— Добре де. Ами тогава измисли за мен нещо, което да е хем в общи линии законосъобразно, хем напълно морално издържано.

— Сериозно ли говориш?

— Да. — Всъщност съвсем не бях сигурна в думите си.

— Ще си помисля по въпроса — отвърна Рейнджъра с безизразно лице.

После се качи в колата си и потегли.

Имах безследно изчезнал дядо, който може би бе убил и разфасовал жена и бе прибрал частите от тялото й в чувал за боклук. Бях закъсняла цял месец с плащането на наема. Предстоеше ми да намеря начин да реша и двата проблема.

Върнах се до „Клавърлийф“ и оставих колата на паркинга. Извадих от багажника черен найлонов колан, на който бяха прикрепени устройство за електрошок, спрей със сълзотворен газ и белезници. После потърсих домоуправителя. След десет минути вече разполагах с ключ от апартамента на Бригс и стоях пред вратата му. Почуках два пъти и изкрещях: „Неспазване на закона!“ Никакъв отговор. Отключих и влязох. Бригс го нямаше.

Търпението е едно от задължителните качества на търсача на съкровища. Не го притежавам. Седнах на един стол срещу вратата и зачаках. Казах си, че ще го чакам толкова, колкото е необходимо, обаче знаех, че се самозалъгвам. Преди всичко, влизането в неговия апартамент не бе съвсем законосъобразно. Освен това бях доста уплашена. Еднометровият му ръст не означаваше, че не може да стреля. Или че няма откачени приятели, високи два метра.

След около час на вратата се почука и видях, че някой е пъхнал бележка.

„Мила ми неудачнице, знам, че си тук — пишеше на бележката. — Ще се прибера едва след като си отидеш.“

Моят жилищен блок удивително прилича на „Клавърлийф“. Същата грозна тухлена фасада. Същото минимално внимание към качеството на строежа. Повечето наематели в моя блок са възрастни, като тук-там се среща и по някой латиноамериканец, колкото за цвят. След като напуснах апартамента на Бригс, се прибрах направо у дома. Във фоайето отворих пощенската кутия и прибрах пощата. Не ми бе необходимо да отварям пликовете, за да разбера какво има вътре: все неплатени сметки. Отключих апартамента, хвърлих пощата на кухненския плот и проверих телефонния секретар. Нямаше никакви съобщения. Хамстерът ми Рекс бе заспал в консервената кутия в клетката си. — Здрасти, Рекс. Прибрах се.

В отговор се чу леко шумолене на талаш и толкоз. Рекс не си падаше по лафмоабетите. Отидох до хладилника, за да взема грозде за хамстера, и на вратата му видях залепена бележка.

„Аз ще имам грижата за вечерята. Ще се видим в шест.“

Бележката не бе подписана, но зърната на гърдите ми веднага се втвърдиха и реших, че е от Морели.