Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Мейбъл присви рамене. Един вид, че не знае какво да мисли. Аз също присвивам рамене, когато не искам да кажа какво мисля.

— Мога да ти покажа нещо, но ще трябва да ми обещаеш, че няма да разказваш за това на никого — каза Мейбъл.

Божичко!

Тя бръкна в едно от кухненските чекмеджета и извади пачка снимки.

— Открих ги в бюрото на Фред, Търсех чековата книжка, а виж какво намерих.

Бяха ми необходими около тридесет секунди втренчване в първата фотография, за да осъзная какво гледам. Фотографията бе направена на сенчесто място и изглеждаше недостатъчно експонирана. В отворен черен пластмасов плик за боклук се виждаше окървавена ръка, отрязана при китката. Прешарих и останалите снимки. Пак същото. На някои от тях чувалът бе разтворен по-широко и се виждаха и други части от човешко тяло. Една наподобяваше челюст. Друга приличаше на част от туловище. Трета бе може би задната половина на човешка глава. Не можеше да се разбере дали тялото е мъжко, или женско.

Дъхът ми секна и усетих странно бръмчене в главата. Не исках да развалям имиджа си на търсач на съкровища и да припадна, така че се опитах да нормализирам дишането си и казах:

— Трябва да ги дадеш на полицията.

Мейбъл поклати глава.

— Нямам представа за какво са му били на Фред тези снимки. За какво може въобще на човек да му трябват такива снимки?

Никъде върху снимките не бе отбелязана дата.

— Имаш ли представа кога са правени? — попитах я.

— Не.

— Имаш ли нещо против да огледам бюрото на Фред?

— В мазето е — отвърна Мейбъл. — Напоследък Фред прекарваше доста време долу.

Бе очукано бюро от държавна канцелария, вероятно закупено при разпродажба на бракувано имущество. Беше сложено до стената срещу пералната и сушилната машини върху мръсно парче мокет, явно оползотворено при смяната на мокета на горния етаж.

Прегледах чекмеджетата и открих в тях обичайните боклуци. Моливи и химикалки. Чекмедже, пълно с инструкции за ползване и гаранционни карти на различни домашни уреди. Друго съдържаше стари броеве на списание „Нешънъл Джеографик“. Списанията бяха оръфани от много прелистване. Опитах се да си представя как Фред се крие от Мейбъл в мазето да чете за изчезващите тропически гори на остров Борнео.

Под едно преспапие грижливо бе положен чек за заплащане на услугите на компанията „Ар Джи Си“. Фред вероятно си бе направил фотокопие и бе оставил оригинала тук.

В някои части от страната хората поверяват своите сметки и разплащания на банките и се задоволяват с ежемесечни компютърни разпечатки. Бърг не е сред тези части от страната. Жителите на Бърг нямат вяра в компютрите и банките. Жителите на Бърг обичат хартиите. Роднините ми съхраняват изразходваните си чекови книжки със същата страст, с която алчният чичо на Патока Доналд трупа монети от двадесет и пет цента.

Не открих други снимки на трупове. Не открих и бележки или фактури, свързани с фотографиите.

— Нали не допускаш, че Фред е могъл да убие този човек? — попита Мейбъл.

Не знаех какво да допускам. Знаех само, че съм потресена.

— Фред няма вид на човек, способен да извърши подобно нещо — казах на Мейбъл. — Имаш ли нещо против да предам тези неща на полицията?

— Щом смяташ, че трябва. Нямах никакви съмнения в това.

Предстоеше ми да проведа няколко телефонни разговора, а домът на родителите ми бе по-близо от моя апартамент. Щеше да ми излезе по-евтино да използвам техния телефон, а не мобифона си, така че се върнах на улица „Рузвелт“.

— Как мина разговорът? — попита баба.

— Нормално.

— Ще се заемеш ли със случая?

— Бабо, това не е случай в същинския смисъл на думата. Става дума просто за изчезнал човек.

— Ще видиш голям зор, дорде го откриеш, ако наистина са го отвлекли извънземни — отвърна баба.

Набрах номера на централата на полицейското управление на Трентън и помолих да ме свържат с Еди Гадзара. С него израснахме заедно, а после той се ожени за моята братовчедка Мънкащата Шърли. Гадзара бе добър приятел, добро ченге и добър източник на полицейска информация.

— Май ще искаш нещо — каза Гадзара.

— Здравей.

— Греша ли?

— Не. Трябва ми малко информация във връзка с един неотдавнашен случай.

— Нямам право да ти давам такива сведения.

— Имаш, разбира се. Освен това става дума за дядо Фред.

— За изчезналия дядо Фред?

— Точно за него.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко, което ми кажеш.

— Почакай малко.

Чух как прелиства хартии. После каза: