Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

Той впери поглед в белезниците, сякаш бяха вирус, разяждащ плътта, и попита:

— Това пък какво е?

— Не се тревожи — успокоих го. — Така е предвидено в правилника.

Бригс започна да пищи.

— Я стига! — нахока го Лула. — Какво си се разпищял като девойче? Ще вземеш да ме изкараш от нерви.

Бригс започна да се мята из стаята, като махаше с ръце и продължаваше да пищи.

— Хвани го — каза Лула. Бригс пищеше.

Посегнах към белезниците, обаче Бригс се изплъзна.

— Я стой мирно — викнах му.

Бригс профуча покрай Лула, която бе застинала като паметник, и избяга.

— Дръж го! — изкрещях. — Не му давай да избяга!

Хукнахме след него.

Той изскочи през вратата и се шмугна в паркинга.

— Мамицата му — каза Лула. — Чувам как тропка с малките си крачета, ама не го виждам. Скри се някъде между колите.

Разделихме се с Лула, като тя пое проверката на една пътека, а аз на друга. От време на време спирахме и се вслушвахме с надеждата да чуем тропота на малки крачета.

— Въобще не го чувам — каза Лула. — Сигурно върви на пръсти.

Вече бяхме тръгнали да се връщаме, когато видяхме как Бригс заобикаля ъгъла на блока и се устремява към вратата.

— Верицата му! — викна Лула. — Сега ще се заключи в апартамента!

Пресякохме паркинга на бегом, нахълтахме в сградата и хукнахме по стълбището, като взимахме по две стъпала наведнъж. Когато стигнахме до апартамента на Бригс, вратата вече беше заключена.

— Знаем, че си вътре — изкрещя Лула. — Отвори!

— Може да крякате колкото си искате, ама през тази врата няма да влезете — каза Бригс.

— Няма да влезем, друг път — отвърна Лула. — Ще разбием ключалката с изстрел, ще влезем и ще те скъсаме от бой.

Никакъв отговор.

— Ей? — каза Лула.

Залепихме ухо на вратата и чухме включването на компютър. Бригс се бе върнал към заниманията си.

— Най мразя хитрите джуджета — каза Лула и извади от чантичката си пистолет. — Я се отмести. Сега ще отворя тази шибана врата.

Продупчването на вратата на Бригс изглеждаше много примамливо занимание, но едва ли вървеше да се започва стрелба в жилищен блок заради човек, който струва само седемстотин долара.

— Ще минем без стрелба — казах. — Ще отида да взема ключа от домоуправителя.

— Няма да свърши работа — каза Лула. — Сто на сто пак е сложил верижката.

— Онзи ден Рейнджъра изби една врата с рамо.

Лула погледна вратата и каза:

— И аз бих могла да го направя. Само дето току-що си купих тази рокля с тънки презрамки и не бих искала да се натъртя.

Погледнах си часовника.

— Почти пет е, а обещах на родителите си да вечерям у тях.

— Ами тогава да оставим тази работа за друг път.

— Сега си отиваме, обаче ще се върнем — извиках през вратата на Бригс. — И да пазиш белезниците. Четиридесет долара съм дала за тях.

— Знаеш ли, можем да разбием ключалката с изстрел заради това, че укрива крадено имущество — каза Лула.

— Винаги ли носиш пистолет? — попитах я.

— Че кой не носи?

— Преди два дни са пуснали Бенито Рамирес.

Лула насмалко не се препъна по стълбите.

— Не е възможно!

— Джо ми каза.

— Божеее… Що за лайняни закони имаме…

— Та внимавай.

— За какво да внимавам? Нали той вече ме накълца с ножа. Ти внимавай.

Отворихме вратата на блока и застинахме.

— Виж ти кой бил тук — каза Лула.

Беше Бънчи. Бе паркирал зад нашата кола. Изглеждаше недоволен.

— Как ли е успял да ни проследи? — попита Лула. — Нали нарочно не взехме твоята кола?

— Сигурно ни е проследил още от офиса.

— Не го видях. А при това се оглеждах.

— И аз не го видях.

— Бива си го — каза Лула. — Може и да ни отвори работа.

— Харесва ли ти яденето? — попита мама. — Да не съм го направила твърде сухо?

— Чудесно е — отвърнах. — Както винаги.

— Рецептата за граха я взех от Роуз Молиноуски. Приготвя се с гъбена супа и трохи.

— Когато има панихида или кръщене, Роуз винаги приготвя тази манджа — каза баба. — Това е фирмената й манджа.

Баща ми вдигна поглед от чинията си.

— Фирмена манджа?

— Това го научих от рекламния телевизионен канал. Всички големи дизайнери си имат фирмени манджи.

Баща ми поклати глава и пак се наведе над чинията си. Баба си сипа още малко и попита:

— Как върви издирването? Имаш ли вече някаква новина за Фред?

— Стигнах до задънена улица. Разговарях със синовете му и с приятелката му. Минах по стъпките му. Говорих и с Мейбъл. Нищо не открих. Изчезнал е безследно.

Баща ми промърмори нещо от типа на „щастливец“ и продължи да яде.