Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Къде ти е пистолетът?

— В чантата ми.

— Баща ми винаги ми поръчва телохранител. Страх го е да не ме отвлекат.

Този път аз присвих вежди. Той сви рамене.

— Ние сме богати хора. Богатите ги отвличат.

— Не ми се вярва да ви отвлекат в Джърси — казах му. — Отвличането тук е свързано с много главоболия. Трябва да наемаш хотелски стаи, да плащаш сметките за храна и така нататък. Шантажирането е по-доходно занимание.

Той заби поглед в гърдите ми и попита:

— Правила ли си го с шейх?

— Моля?

— Днес може да ти излезе късметът.

— Разбрах. А ти пък би могъл да отнесеш един куршум. На колко години си впрочем?

Той понавири брадичка.

— На деветнадесет.

На мен ми се струваше по-скоро петнадесетгодишен, обаче не знам точно как се развиват арабите.

— Имаш ли багаж?

— Два куфара.

Поведох го към багажния сектор, прибрах двата му куфара, натоварих ги на количка и ги закарах до паркинга. Изчаках пътникът ми да се настани на задната седалка се включих в претовареното движение.

Колата пълзеше едва-едва и след две минути Ахмед се изнерви и викна:

— Защо едва-едва пълзим?

— Колите са твърде много, а пространството не достига — отговорих.

— Ами направи нещо.

Погледнах го в огледалото.

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Просто направи нещо.

— Това не е хеликоптер. Не мога да излетя.

— Добре — каза той. — Имам една идея. Какво ще речеш, ако направим това?

— Какво?

— Това.

Обърнах се към него.

— Какво по-точно?

Беше си извадил пишката, размахваше я и ми се усмихваше.

Страхотно! Петнадесетгодишен шейх, а вече сексманиак и ексхибиционист.

— С него мога да правя най-различни неща — каза.

— Не и в моята кола. Прибери си го, или ще кажа на баща ти.

— Баща ми би се гордял с мен. Я го виж, голям е като на кон.

Извадих от чантата си сгъваем нож и го отворих.

— Прибери го, или ще стане колкото на хамстер.

— Мръсна американска курва.

Въздъхнах.

— Това е непоносимо — каза той. — Мразя задръстванията. Мразя и колите. И въобще много мразя да седя, без да правя нищо.

Фахед не бе единственият, раздразнен от трафика. Други шофьори също се нервираха. Някои мъже псуваха полугласно и разкопчаваха яките си. Други барабаняха, нетърпеливо с пръсти. Един зад мен натисна клаксона.

— Ще ти дам сто долара, ако ми разрешиш аз да карам — каза Фахед.

— Не.

— Хиляда.

— Не.

— Пет хиляди.

Погледнах го в огледалото.

— Не.

— Забелязах, че насмалко не се поддаде на изкушението — каза той и се усмихна видимо доволен.

Дявол да го вземе!

Час и половина по-късно успяхме да достигнем разклонението за Ню Брънзуик.

— Искам да пийна нещо — каза Фахед. — В тази кола няма нищо за пиене. Свикнал съм винаги да имам нещо за пиене подръка. Намери някое място, където да мога да пия нещо газирано.

Не знаех дали подобно нещо е предвидено в протокола, но в края на краищата, той плащаше. Тръгнах по Автострада 1 и започнах да търся с поглед заведения за бързо хранене. Първото, на което попаднахме, бе заведение на „Макдоналдс“. Бе време за вечеря и платното, предназначено за автомобилисти, не бе по-малко претоварено от автострадата.

— Искам кока-кола — каза той. Бе се настанил удобно и си личеше, че няма намерение да се реди на опашка заедно с останалите жители на Ню Джърси.

„Не губи самообладание — казах си. — Човекът е свикнал да му слугуват.“

— Нещо друго да искаш?

— Пържени картофи.

Чудесно. Взех си чантата и прекосих паркинга. Отворих вратата и си избрах една опашка. Пред мен имаше само двама души. Прегледах менюто. Пред мен имаше вече само един човек. Наместих чантата на рамото си и погледнах през прозореца. Колата не се виждаше. Нещо под сърцето ми подаде сигнал за тревога. Огледах отново колите. Моята на се виждаше никъде. Бързо излязох навън. Колата я нямаше.

Майната му!

Първото ми опасение бе, че са го отвлекли. Бяха ме наели като шофьор и телохранител на шейх, а пък го отвлякоха. Това опасение не продължи дълго. Никой не би искал да се занимава с това лигаво хлапе. Това малко мръсниче просто бе подкарало колата.

Имах две възможности. Да се обадя на полицията. И да се обадя на Рейнджъра.

Първо позвъних на Рейнджъра.

— Имам лоши новини. Изгубих шейха.

— Къде го изгуби?

— В северен Брънзуик. Изпрати ме в един „Макдоналдс“ да му купя кола и докато се усетя, изчезна.

— Сега къде си?

— Още съм в „Макдоналдс“. Къде другаде да бъда?