Джанет Еванович - Десетте Божи заповеди

— Стой там. След малко ще ти се обадя.

Връзката прекъсна.

— Кога? — попитах замлъкналата слушалка. — Кога?

След десет минути телефонът позвъни.

— Няма проблеми — каза Рейнджъра. — Намерих шейха.

— Как го намери?

— Потърсих го на телефона в колата.

— Бяха ли го отвлекли?

— Беше нетърпелив. Каза, че му омръзнало да те чака.

— Мръсен малък чекиджия!

Няколко души около мен застинаха и започнаха да ме гледат.

Обърнах се към телефона и продължих по-тихо:

— Извинявай, просто не можах да се сдържа.

— Разбирам те, маце.

— Сакото ми остана у него.

— Боунс ще го прибере, когато вземе колата. Трябва ли някой да те закара у вас?

— Ще се обадя на Лула.

— Трябваше да ми се обадиш — каза Лула. — Ако не бе решила сама да си развяваш мършавия задник, това нямаше да се случи.

— Работата ми се стори съвсем лесна. Трябваше просто да се вземе едно хлапе от летището и да се закара някъде.

— Виж какво, минаваме покрай търговския център — каза Лула. — Бас държа, че малко пазаруване ще те разведри.

— И без това наистина трябва да си купя обувки.

— Виждаш ли, че имаме причини да се отбием. Бог е решил, че тази вечер трябва да пазаруваш.

Влязохме в центъра откъм „Мейсиз“ и се насочихме право към щанда за обувки.

— Стой! — каза Лула. — Виж тези! — Свали един чифт лъскави черни обувки от щанда. Бяха остри, с петнадесетсантиметрови токове и изящна каишка за глезена. — Страхотни са! — каза Лула.

Наистина бяха страхотни. Поисках размера си от продавачката и ги пробвах.

— Тези обувки са само за теб — каза Лула. — Трябва да ги вземеш! Взимаме ги — рече на продавачката. — Опаковайте ги.

След десет минути вече смъкваше рокли от един щанд.

— Леле! Ето я!

Роклята, която бе избрала, бе едва забележима — просто парче лъскава черна тъкан.

— Истинска рокля за надървяне — каза Лула.

Предположих, че е права. Погледнах цената и ахнах.

— Това не мога да си го позволя!

— Поне трябва да я пробваш. Може и да не ти стои добре и тогава няма да съжаляваш, че не можеш да я купиш.

Доводът й бе разумен, така че взех роклята и отидох в пробната. Изчислих набързо парите, които можех да ползвам с кредитната си карта, и смръщих вежди. Ако успеех да заловя Ранди Бригс, през следващия месец да се храня само при майка си и да си направя сама маникюра за сватбата, почти щях да мога да си позволя роклята.

— Страхотна е! — каза Лула, когато излязох от пробната с черните обувки и черната рокля. — Мамицата си трака!

Застанах пред огледалото. Роклята наистина бе страхотна и мамицата си тракаше. Ако успеех през следващите два дни да сваля два килограма, можеше и да ми стане.

— Добре. Взимам я — казах.

— Ще отбележим покупката с малко пържени картофи — каза Лула, след като платих. — Аз черпя.

— Не мога да си позволя пържени картофи. Кача ли още грам, няма да успея да се вмъкна в нея.

— Пържените картофи са зеленчук — каза Лула. — От тях не се дебелее. Освен това ще трябва да прекосим целия център, докато стигнем до ресторантите, така че ще се пораздвижим. Ако искаш да знаеш, ще сме толкова отпаднали след това вървене пеша, че ще трябва да си поръчаме и малко хрупкаво панирано пилешко.

Когато излязохме от центъра, вече се бе стъмнило. Бях разкопчала копчето на полата си, за да мога да поема пърженото пиле и пържените картофи. Освен това новите ми дрехи почти ме бяха хвърлили в паника.

— Я виж, някой ни е оставил писмо — каза Лула, когато стигнахме до нейния файърбърд. — Само да не е глоба. Много мразя такива работи.

Надникнах над рамото й и прочетох текста.

„Видях те в магазина — пишеше на бележката. — Не бива да изкушаваш мъжете с подобни рокли.“

— Предполагам, че е за теб — каза Лула. — Аз не съм с рокля.

Огледах набързо паркинга и казах:

— Отключи колата и да се махаме по-бързо оттук.

— Само маниаците пишат, такива неща — каза Лула.

— Права си, но това го е написал някой, който е знаел къде ни е колата.

— Може да е бил някой, който ни е видял още при пристигането ни. Някой келеш, който е очаквал жена му да излезе от „Мейсиз“.

— Или някой, който ме е проследил още от Трентън.

Не мислех, че е Бънчи. През цялото време се оглеждах за колата му. Освен това бях сигурна, че той ще остане да следи Мейбъл, както му заръчах.

С Лула се спогледахме и май стигнахме до една и съща мисъл — Рамирес. Бързо се качихме във файърбърда и заключихме вратите.

— Вероятно не е бил той — каза Лула. — Ти нали щеше да го забележиш?