Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Гай се чудеше какво да отговори.

— Той ли държи ключовете?

— Той взе моите ключове! Измъкна ги от моята стая! Затова го беше страх от мене. Онази вечер не спа у дома — такъв страх го гонеше.

Бруно се бе извъртял върху стола си, дишаше тежко и си гризеше нокътя. Няколко кичура коса, овлажнели до кафяво от пот, се поклащаха като антени върху челото му.

— Майка ми не беше у дома, инак това нямаше да се случи, разбира се.

— Разбира се — повтори Гай, без да иска. Реши, че целият им разговор е бил насочен към тази история, а той я бе изслушал само до половина. Още една история на омраза и несправедливост, спотаена зад кръвясалите очи, които го следяха в пулмановия вагон, спотаена зад тъжната усмивка.

— Значи запрати портрета му в стената, а? — запита глуповато Гай.

— Изхвърлих го от стаята на майка ми — уточни Бруно, като натърти на последните три думи. — Баща ми го бе поставил в стаята на майка ми. А Капитана й е толкова мил, колкото и на мене. Капитана! Никога не го наричам другояче, братле!

— А той защо ти има зъб?

— Той е против мен и против майка ми! Различен е не само от нас, но и от всяко друго човешко същество! На него никой не му е мил. Нищо не му е мило, само парите. Доста народ му е минал под ножа, та се е сдобил с толкова пари, ето това е! Бива си го, няма що! Само че сега съвестта му вече го яде отвътре! Затуй му се ще да заработя в неговия бизнес, та и аз да стана същия главорез и да се чувствувам гадно като него! — Вдървената му ръка се затвори, после устата, накрая и очите му.

Гай си помисли, че Бруно може да се разплаче, но в същия момент подпухналите клепачи се повдигнаха и плахата усмивка отново се появи.

— Досадно, нали? Та разправях ти защо побързах да се махна от града, без да изчакам майка си. А всъщност нямаш представа какъв веселяк съм, истината ти казвам! Честна дума!

— Не можеш ли, ако пожелаеш, да се махнеш от къщи?

Отначало Бруно май не схвана какво го питат, но после спокойно отвърна:

— Разбира се, само че ми е приятно да бъда с майка си.

А вероятно майка му не се маха заради парите, реши Гай.

— Ще запалиш ли?

Бруно усмихнато посегна към цигарите.

— Та оная вечер се изпари от къщи — за първи път от десетина години. Не мога да си представя къде, по дяволите, се бе омел. Така ми беше накипяло тогава, че можех да го убия и той си го знаеше. Някога да си искал да убиеш човек?

— Никога.

— А аз — да. Сигурен съм, че понякога съм в състояние да убия баща си. — Пиянски усмихнат, Бруно заби поглед в чинията си. — Знаеш ли какво е хобито на баща ми? Отгатни.

Гай не желаеше да отгатва. Изпита внезапно отегчение и му се прииска да остане сам.

— Колекционира формички за изрязване на курабийки! — избухна Бруно, цвилейки от смях. — Формички за курабийки, честна дума! Има ги какви ли не — холандски от Пенсилвания, баварски, английски, френски, сума ти унгарски — пръснати из цялата стая. Формички за курабийки, наподобяващи животни, наредени върху бюрото му — от ония курабийки, които децата обичат да хрупат. Писа на генералния директор на компанията и му пратиха цял комплект. Във века на техниката! — Бруно се разсмя и бързо наведе глава.

Гай се вторачи в него. Самият Бруно беше по-смешен от онова, което разправяше.

— Използва ли ги изобщо?

— Кво?

— Прави ли с тях курабийки?

Бруно нададе вой. Сгърчи тяло, свали сакото си и го метна връз един куфар. Изглеждаше твърде възбуден и в първия момент не можа да отговори, но миг след това отбеляза неочаквано спокойно:

— Открай време мама все му повтаря да си гледа формичките и да не се бърка в чужди работи.

Върху гладкото му лице бе избила пот и го покриваше цялото като тънка мазна ципа. Наведе се през масата и умилкващо му се усмихна:

— Хареса ли ти обядът?

— Много ми хареса — охотно отвърна Гай.

— Да си чувал за преобразователната компания „Бруно“ от Лонг Айланд? Дето произвежда най-различни приспособления за преобразуване на прав и променлив ток?

— Не, струва ми се.

— И откъде-накъде ще си чувал? Доста мангизи падат оттам обаче. Интересува ли те как да изкараш повече пари?

— Не особено.

— Извинявай, но на колко години си?

— На двайсет и девет.

— Така ли? Бих ти дал повече. А колко ми даваш на мен?

Гай вежливо го огледа.

— Около двайсет и четири-пет — отвърна той с намерение да го поласкае, тъй като Бруно изглеждаше по-млад.

— Да, точно така. Двайсет и пет. Искаш да кажеш, че изглеждам на двайсет и пет с това — с това нещо точно по средата на главата ми? — Бруно прехапа долната си устна. Погледът му стана плах и той ненадейно захлупи шепа върху челото си, покрусен от срам. Скочи и се приближи към прозореца. — Смятах да залепя нещо отгоре.