Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Питам те сериозно — гласът на Бруно идеше отдалеч, — какво се случи? Нали нямаш нищо против да ми разправиш? Интересува ме.

Случи се Стив. Гай вдигна чаша. Представи си онзи следобед в Чикаго. Стив в рамката на вратата — образът сега беше в бяло и черно като на снимка. Следобедът, когато ги бе изненадал в апартамента, не приличаше на никой друг следобед — с особен цвят, вкус и звук, със собствен свят — подобно на ужасяващо миниатюрно художествено изделие. Или събитие от историята, застинало във времето. А може би бе тъкмо обратното — може би то непрекъснато го съпровождаше? Ето и този път бе ясно и осезаемо както винаги. Ала най-лошото бе, че отвътре нещо го подтикваше да разкаже всичко на Бруно — непознатия във влака, който щеше да го изслуша, да прояви съчувствие и да забрави. Мисълта да разкаже на Бруно му подействува успокоително. Та нали Бруно съвсем не бе обикновен пътник във влака. Жесток и покварен, той бе в състояние да оцени по достойнство история като тази — историята на първата му любов. Освен това Стив бе само изненадващ завършек, от който всичко случило се дотогава заставаше на мястото си. Стив не бе първият, с когото Мириам му изневеряваше. Само че през онзи наметен следобед тогавашната му двадесет и шест годишна гордост просто бе смазана пред очите му. Хиляди пъти си бе преповтарял историята — класическа история, изпълнена с драматизъм независимо от глупашкото му поведение. Глупашкото му поведение само я бе направило забавна.

— Очаквах прекалено много от нея — нехайно вметна Гай, — без да имам правото да го искам. Тя е от хората, които обичат да им се обръща внимание. Навярно ще флиртува през целия си живот без разлика с кого.

— Е, да, вечната гимназистка. — Бруно махна с ръка. — Не е в състояние поне веднъж да се престори, че е свързана само с един.

Гай го погледна. В началото Мириам му бе вярна, това бе сигурно.

Обзет от срам, че почти се бе разприказвал пред Бруно, той внезапно се отказа от намерението си. Впрочем на Бруно в момента наистина му бе все едно дали Гай ще му разкаже историята си. Седеше отпуснат и чертаеше с кибритена клечка по соса в чинията си. Погледната в профил, изтеглената надолу половинка от устата му беше хлътнала между носа и брадичката като устата на старец. Каквато и история да му предложат, сякаш казваше тази уста, тя не заслужава дори презрението му.

— Такива жени привличат мъжете — промърмори Бруно, — налитат им като мухи на смет.

Думите на Бруно го разтърсиха и го откъснаха от мислите му.

— Вероятно и ти си имал ядове с жени — отбеляза Гай. Макар че бе трудно да си го представи.

— Аа, баща ми си имаше една такава. И тя червенокоса, казваше се Карлота. — Бруно вдигна очи — омразата към баща му проби неговата отпуснатост като шип. — Чудесно, кво ще кажеш? Такива жени виреят покрай мъже като баща ми.

Карлота. Вече му стана ясно защо Бруно ненавиждаше Мириам. Това обясняваше цялата му личност, омразата към баща му, късния му пубертет.

— Има два вида мъже! — гръмко заяви Бруно и млъкна.

Гай зърна отражението си в едно тясно огледало върху ламперията. Реши, че очите му гледат уплашено, а устните му са сурово стиснати, и с усилие на волята се отпусна. Някакъв стик за голф го убиваше по гърба. Той прекара пръсти по хладната лакирана повърхност. Инкрустираният метал в черното дърво съживи спомена за рубката върху платноходката на Ан.

— И само един вид жени! — продължи Бруно. — Лъжкини. Хем лъжат, хем са курви! Както ти харесва!

— А жени като майка ти?

— Не съм срещал жена като майка ми — заяви Бруно. — Не съм срещал жена, която да понася толкова, освен това е я хубава, има много приятели, ама не хойка с тях насам-натам.

Мълчание.

Гай очука нова цигара върху ръчния си часовник и забеляза, че беше станало десет и половина. Трябваше да си върви.

— Как разбра за жена ти? — Бруно вторачено го наблюдаваше.

Гай палеше цигарата си, без да бърза.

— С колко души бе имала това-онова?

— С доста. Преди да науча… — И в момента, когато си каза, че изпитва пълно безразличие към признанието, което правеше, вътре в него затрептя нещо подобно на слаб водовъртеж и го смути. Слаб, но някак по-реален от спомените му, защото го бе изказал гласно. Гордост? Омраза? Или изпитваше раздразнение към себе си, тъй като всичко, което чувствуваше в момента, бе толкова безсмислено. Отклони разговора. — Кажи ми, какво още искаш да направиш, преди да умреш?

— Да умра? Кой ти говори за умиране? Обмислил съм няколко сигурни удара. Някой ден може да почна в Чикаго или в Ню Йорк, или пък просто ще си предложа идеите срещу заплащане. А имам запас от идеи за идеални убийства.