Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Гай каза нещо успокоително, ала Бруно не преставаше да се самоизмъчва, въртейки се пред огледалото.

— Това не би могло да е пъпка — произнесе носово той. — Това е цирей. Всичко, което ненавиждам, кипи и се надига отвътре. Същинска напаст!

— Е, чак пък толкоз! — засмя се Гай.

— Започна да набъбва в понеделник вечерта след свадата. И става все по-зле. Сигурно ще ми остане белег.

— Не, няма.

— Ще остане. Ще пристигна в Санта Фе добре разкрасен, няма що! — Бруно се бе разположил на стола си, стиснал юмруци, протегнал възгруб крак в поза на умислен трагик.

Гай се приближи към седалката до прозореца и отгърна една от книгите. Беше криминален роман. Останалите също. Помъчи се да прочете два-три реда, ала буквите заиграха пред очите му и той затвори книгата. Май доста пи. Но тази вечер всъщност му беше все едно.

— В Санта Фе — продължи Бруно — желая абсолютно всичко: вино, жени и песни! Ха!

— Какво желаеш?

— Нещо. Устата на Бруно увисна в грозна гримаса на безразличие. — Всичко. Според моята теория, преди да умре, човек трябва да изпита всичко възможно и може би, умирайки, да се опита да извърши действително невъзможното.

Нещо у Гай трескаво откликна, после боязливо се сви. Той тихо попита:

— Например?

— Например да отиде с ракета до Луната. Да постави рекорд по скоростно каране на кола със завързани очи. Веднъж опитах. Не поставих рекорд, вдигнах обаче до сто и шейсет.

— Със завързани очи?

— Веднъж извърших обир. — Бруно вторачи неподвижен поглед в Гай. — Излезе сполучлив. В един апартамент.

Устните на Гай понечиха да се разтегнат в недоверчива усмивка, макар че в действителност му повярва. Бруно би могъл да извърши насилие. И дори да изгуби разсъдък. По-скоро да загуби надежда, поправи се Гай, отколкото разсъдък. Безнадеждното отегчение на заможните, за което често говореха с Ан. Което по-скоро руши, отколкото съгражда. И би могло да доведе до престъпление с такава леснина, както и мизерията.

— Не за да отмъкна нещо — продължи Бруно. — Нямах желание да притежавам онова, което откраднах. Нарочно взех неща, които нямах желание да притежавам.

— И какво отмъкна?

Бруно сви рамене:

— Запалка. Настолна. И една статуя над камината. От цветно стъкло. И още нещо. — Отново сви рамене. — Ти си единственият, на когото го казвам. Не съм от приказливите. Макар че сигурно мислиш обратното. — Усмихна се.

Гай дръпна от цигарата.

— Как го подготви?

— Наблюдавах една жилищна сграда в Астория, докато установих кое време е най-подходящо, а после просто прекрачих през прозореца. И се смъкнах по аварийното стълбище. Бе лесна работа. Едно от нещата, които зачеркнах в моя списък, повтаряйки си: „Сполай ти, господи.“

— Защо „Сполай ти, господи“?

Бруно се ухили срамежливо:

— Не знам защо го казах.

Той отново си наля догоре, после наля и на Гай.

Гай погледна непохватните треперещи ръце, които бяха ограбили, изгризаните до кръв нокти. Ръцете несръчно въртяха картонче от кибритена кутия и го изпуснаха върху засипаната с пепел пържола, сякаш бяха ръце на пеленаче. Наистина колко отегчително нещо е престъплението, помисли си Гай. Често просто безсмислено. Към престъпления се насочват определен тип хора. И кой би могъл да предположи, че Бруно е откраднал — с тия негови ръце, с луксозното купе, с противната му тъжна физиономия? Гай отново се отпусна на стола си.

— Разправи ми за себе си — любезно го подкани Бруно.

— Няма нищо за разправяне. — Гай измъкна лула от джоба на сакото си, чукна я о тока на обувката, погледна пепелта върху килима, но миг по-късно престана да й обръща внимание. Усещаше как алкохолът все повече се всмуква в тялото му. Мина му през ум, че ако договорът в Палм Бийч се уреди, двете седмици преди започване на работа ще се изнижат неусетно. За един развод не трябва кой знае колко време. В главата му, без да се мъчи да си ги представя, с най-големи подробности заплуваха ниските бели сгради върху зелена морава в неговия вече завършен проект. Почувствува се дискретно поласкан, ненадейно усети невероятна сигурност и блаженство.

— Какви къщи строиш?

— О, това, на което се казва съвременно строителство. Досега съм проектирал няколко магазина и малка административна сграда. — Гай се усмихна без притеснението, без лекото раздразнение, което обикновено изпитваше, когато го питаха за работата му.

— Женен ли си?

— Не. Всъщност, да. Разделени сме.

— Аа. Защо?

— Несходство на характерите — отвърна Гай.