Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Като го гледаше, единственото, което се набиваше в очите на Гай в този момент, бе връхната част на длъгнестия череп, покрит с оредяла косица, и издулата се пъпка. Откакто я забеляза, докато Бруно спеше, Гай не бе обръщал внимание на пъпката, но сега тя отново му се стори чудовищна, отблъскваща — виждаше само нея.

— Защо? — попита Гай.

— Заради баща ми. Мошеник. И аз се разбирам с майка си. Тя ще дойде в Санта Фе след няколко дни.

— Много хубаво.

— Наистина — отвърна Бруно, сякаш не бе съгласен с него. — Прекарваме доста добре заедно — шляем се, играем голф. Даже ходим заедно на гости. — Той се разсмя, полузасрамен, полугорд, изведнъж неуверен и незрял. — Смешно ли ви се струва?

— Не — отвърна Гай.

— Как ми се иска да си имам лично мои мангизи. Видите ли, трябваше да почна да получавам рента от тази година, само че баща ми не ми я дава. Отклонява я към собствената си банкова сметка. Може да не вярвате, но сега парите ми не са повече от времето, когато ходех на училище и нямах никакви разноски. Сега трябва да моля за стотина долара, и то от майка си. — Той се усмихна предизвикателно.

— Да бяхте ме оставили аз да платя сметката.

— Ами, хайде сега! — възпротиви се Бруно. — Исках просто да кажа, че е страхотна свинщина, когато собственият ти баща те ограбва. Та тия пари дори не са негови — тия пари са на рода на майка ми.

Изчака Гай да реагира.

— Майка ви няма ли право на глас?

— Баща ми ги записал на свое име още като съм бил дете! — дрезгаво се провикна Бруно.

— Виж ти! — Гай се питаше с колко ли хора Бруно се бе запознавал по същия начин, беше им плащал обяда, след което им бе разправял за баща си.

— Защо е постъпил така?

Бруно унило повдигна рамене и разпери ръце, след което бързо ги мушна в джобовете.

— Нали ти казах, че е мошеник? Граби където може. Сега разправя, че няма да ми дава пари, понеже не искам да работя, но това е лъжа. Според него двамата с майка ми прекалено весело си прекарваме времето. Непрестанно измисля ходове как да ни се натрапи.

Гай си ги представяше двамата с майка му — младееща жена от висшето общество в Лонг Айланд, която прекалено изобилно маже миглите си с аркансил и от време на време, както прави и синът й, обича да се шляе със съмнителни компании.

— Къде си следвал?

— В Харвард. Отпаднах още втората година. Заради пиянство и комар. — Той сви тесните си рамене и се сгърчи. — Не като теб, а? Така е, лентяй съм си — и какво от това?

Доля чашите с уиски.

— Кой е казал такова нещо?

— Баща ми. Да му се беше паднал такъв симпатичен син като тебе, всички щяха да са доволни.

— Защо смяташ, че съм симпатичен и кротък?

— Искам да кажа, че си сериозен и си избрал професия. Ето, архитектура. А на мен не ми се работи. Няма нужда да работя, разбираш ли? Не съм ни писател, ни художник, ни музикант. Има ли смисъл човек да работи, ако няма нужда. Предпочитам да хвана язва по по-лекия начин. Баща ми има язва. Ха! Той все храни надежди, че ще почна работа в железарския му бизнес. Обяснявам му, че неговият, пък и всеки друг бизнес й узаконен пладнешки обир, тъй както бракът е узаконен разврат. Прав ли съм?

Гай кисело го погледна и поръси със сол пърженото картофче, което бе боднал. Ядеше, без да бърза, наслаждаваше се на храната и дори на Бруно — някак неопределено, все едно, че гледаше представление на отдалечена сцена. В действителност мислеше за Ан. Сегиз-тогиз смътните му несекващи мечти по нея му се струваха по-реални от окръжаващия го свят, който стигаше до него единствено като ярко открояващи се фрагменти, подобни на драскотината върху калъфа на фотоапарата, дългата цигара, която Бруно бе забучил в парчето масло, разтрошеното стъкло от портрета на баща му, който — в момента разказваше за това — веднъж запратил в стената. Току-що му бе хрумнало, че вероятно ще има време да се види с Ан в Мексико, в промеждутъка между срещата с Мириам и пътуването до Флорида. Ако бързо приключеше с Мириам, би могъл да вземе самолета за Мексико и оттам да излети за Палм Бийч. Това не му бе идвало наум по-рано, понеже нямаше достатъчно средства. Ала в случай, че договорът в Палм Бийч се уредеше, можеше да си го позволи.

— Представяш ли си по-обидно нещо? Да заключи гаража, в който се намира собствената ми кола?

Гласът на Бруно пресипна и задращи пискливо.

— Защо? — попита Гай.

— Ами защото знаеше, че колата страшно ми трябваше онази вечер! Накрая приятели дойдоха и ме взеха, тъй че каква му е авантата от тая работа?