Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

Гай отново се зачете. Думите стигнаха до съзнанието и започнаха да разсейват безпокойството му. Но с какво ще ти помогне Платон пред Мириам, попита го някакъв вътрешен глас. Същия въпрос му бе отправил и в Ню Йорк и все пак той взе книгата — задължително четиво от гимназиалния курс по философия; позволи си това дребно удоволствие вероятно като обезщетение за принудителното отиване при Мириам. Отмести поглед към прозореца, видя се в стъклото и нагласи изскочилата яка. Обикновено все Ан му я оправяше. Изведнъж се почувствува безпомощен без нея. Поразмърда се и без да ще, докосна протегнатия крак на заспалия младеж, а после загледа като хипнотизиран миглите, които трепнаха и се отвориха. Сякаш кръвясалите очи през цялото време го бяха следили през клепачите.

— Извинете — промърмори Гай.

— Няма за кво — отвърна другият. Изпъна тяло и рязко тръсна глава. — Къде сме?

— Влизаме в Тексас.

Русият младеж измъкна от вътрешния джоб плоска позлатена бутилчица, отвори я и любезно му я подаде.

— Не, благодаря — отвърна Гай. Направи му впечатление, че жената от другата страна на пътеката, която не бе вдигнала очи от плетката си още от Сейнт Луис, като чу металическия звук от надигнатата бутилка, погледна насам.

— Закъде пътувате? — Усмивката сега бе сърповиден, влажен полумесец.

— Меткалф — отвърна Гай.

— О, Меткалф. Приятно градче. По работа ли? — Премигна вежливо с възпалените си очи.

— Да.

— По каква работа?

Гай неохотно вдигна поглед от книгата си.

— Архитект съм.

— О! — възкликна младежът с тъжно любопитство. — Строите къщи и тям подобни?

— Да.

— Май не съм се представил. — Поизправи се. — Бруно. Чарлс Антъни Бруно.

Гай набързо се ръкува.

— Гай Хейнс.

— Приятно ми е. В Ню Йорк ли живеете? — Дрезгавият му баритон звучеше някак пресилено, сякаш приказваше, за да се събуди.

— Да.

— А аз — в Лонг Айланд. Отивам за малко до Санта Фе на почивка. Ходили ли сте там?

Гай поклати глава.

— Чудесно градче за отмора. — Усмихна се: показаха се развалени зъби. — Май там архитектурата е повече индианска.

На пътеката се появи кондуктор, който проверяваше билетите.

— Това ли е вашето място? — обърна се той към Бруно.

Бруно се облегна назад като собственик.

— Имам луксозно купе в другия вагон.

— Номер три?

— Навярно. Точно така.

Кондукторът продължи нататък.

— Ех, какви хора! — измърмори Бруно. Наведе се напред и се загледа развеселен през прозореца.

Гай отново заби поглед в книгата, но натрапливото отегчение на спътника му, усещането, че в следващата секунда се кани да изрече нещо, му пречеше да се съсредоточи. Искаше му се да отиде във вагон-ресторанта, ала остана седнал, без да знае защо. Влакът отново намали ход. Гай се изправи в момента, в който му се стори, че Бруно ще заговори. Измъкна се към другия вагон и без да изчака окончателното спиране на влака, рипна долу върху скриптящия чакъл.

По-свежият нощен въздух навън го блъсна внезапно, сякаш го захлупи. Носеше се мирис на прашен чакъл, сгрян от слънцето, на нефт и на горещ метал. Беше огладнял и тръгна покрай влака към вагон-ресторанта. Крачеше бавно, с ръце в джобовете, като вдишваше дълбоко, макар че не му бе приятно. Съзвездие от червени, зелени и бели светлини оживено мигаше в южния край на небето. Хрумна му, че вчера, на път за Мексико, Ан може да е минала по този маршрут. Можеше да е с нея. Тя искаше той да пътува с нея до Меткалф. Можеше да я покани да остане един ден и да я запознае с майка си — ако не беше Мириам. Впрочем дори и това нямаше да е от значение, ако той самият беше друг човек, ако можеше просто да не обръща внимание. Бе казал на Ан за Мириам, бе й разказал почти всичко, ала не можеше да понесе мисълта двете да се срещнат. Предпочете да пътува сам, за да размисли. И какво бе измислил досега? Каква полза имаше от мислене и логика — нима някога бе имало, — когато се отнасяше до Мириам?

Кондукторът се провикна предупредително, ала Гай не престана да крачи до последния момент, след което се метна във вагона зад вагон-ресторанта.

Сервитьорът тъкмо му бе взел поръчката, и на вратата, клатушкайки се, се появи русият младеж, лапнал къса цигара. Изглеждаше малко нацупен. Гай съвсем го бе забравил и сега длъгнестата ръждивокафява фигура му подействува като неприятен спомен. Младежът се усмихна, щом го съгледа.

— Реших, че може да сте изпуснали влака — бодро избъбра Бруно и придърпа един стол.

— Ако нямате нищо против, мистър Бруно, ще ми се за малко да остана сам. Имам да обмислям някои работи.