Патриша Хайсмит - Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

— Как смятахте да пътувате до Ню Мексико? — попита докторът.

— С кола — отговори Робърт машинално и в същия момент се замисли, че майка му ще прочете днешните вестници, ако вече не ги бе прочела. Без съмнение щяха да публикуват враждебните забележки на жители на Лангли, на съседите му, историите за самоубийството, изстрелите и надничането през прозорците — всичко това, събрано в едно цяло, чийто фокус щеше да бъде трупът в моргата на Ритърсвил. Робърт отново се почувствува отпаднал. — Сигурен съм, че в неделя вече ще мога да карам кола. Или пък ще я оставя тук.

— Хм, ако не се преуморявате до неделя — каза докторът, без да сваля поглед от него. — Седнете, мистър Форестър.

Робърт седна.

— Майка ви в Ню Мексико ли живее? — Докторът прибираше четката за зъби и самобръсначката на Робърт от банята.

— Не, живее в Чикаго, но със съпруга си имат вила близо до Албукърк. Нещо като малко ранчо. Когато тях ги няма, там живеят мъж и жена, които се грижат за къщата. — Робърт изпита желание отново да си легне.

— Звучи много приятно. Сигурен съм, че ще се освежите, ако отидете за няколко дни. Вземете това. — Докторът протегна длан.

— Какво е това?

— „Дексамил“. За ободряване, докато стигнем до Ритърсвил. Следобед можете да си почивате.

Няколко минути по-късно Робърт излезе с доктора и го последва с колата си до Ритърсвил.

Къщата, пред която докторът спря, беше наистина солидна и здрава постройка в стар стил. Беше направена сякаш от снежнобяла пяна с изпъкнали еркерни прозорци на първия и втория етаж. Стъклата на прозорците блестяха на слънцето, сякаш бяха току-що измити. В средата на грижливо поддържаната морава растеше плачеща върба, чиито клони леко се полюшваха. Върбата и хортензиите придаваха на къщата по-южняшки и приветлив вид в сравнение с останалите постройки на същата улица. Робърт вкара колата си в другата половина на гаража, който бе в дъното на алеята.

Докторът затвори вратата на гаража.

— Не купих нищо за ядене, защото бях помолил Ана-Луиза да напазарува. Сега ще видим дали го е сторила — каза той и отвори задната врата с един от ключовете на връзката си.

Робърт носеше малък куфар, приготвен с помощта на доктора. Влязоха в голяма правоъгълна кухня с линолеум на черни и бели квадрати и захабена дъска за изцеждане на съдове до мивката. Докторът отвори хладилника, кимна одобрително, погледна в камерата и съобщи, че Ана-Луиза е изпълнила задълженията си.

— Най-напред да ви настаня — каза той и направи на Робърт знак да го последва.

Поведе го през хола, минаха по застлан с килим коридор и се заизкачваха по стълба с масивен излъскан парапет. Всичко в къщата светеше от чистота, но въпреки това се усещаше човешко присъствие и сигурно всяка масичка и столче, всяка картина и украшение, предположи Робърт, са свързани с някаква случка от живота на доктора и жена му, което ги правеше особено скъпи. Робърт само се надяваше, че няма да го настанят в стаята на покойната съпруга или в стаята, където е прекарала болестта си. В този момент докторът отвори една висока врата и каза:

— Това е стаята за гости. — Огледа се. — Да, така като я гледам, става. Трябват й малко цветя, за да е по-уютна, но… — Млъкна, очевидно искаше на Робърт да му хареса и да чуе от него комплимент за хубавата къща.

— Не й трябва нищо повече — каза Робърт. — Прекрасна стая. А и леглото…

Докторът се засмя.

— Пух, колкото и чудно да ви се вижда. Пухено легло. Юрганът е от майката на жена ми. Десенът е имитация на герба на Орегон — вечнозелената махония, известна като Mahonia aqnifolia.

— Наистина ли?

— Симпатични сини гроздчета, нали? Жена ми много обичаше този юрган, затова го сложи в стаята за гости. Такъв човек беше. Предлагам ви да се настаните удобно и аз няма да ви безпокоя няколко часа. Банята е следващата врата вдясно. — Понечи да излезе. — Между другото няма да е зле да поспите следобед, а от дексамила няма да можете да мигнете. Ще ви донеса слабо успокоително, а вие, ако искате, го вземете, ако искате, недейте, но моят съвет е да си облечете пижамата и да си легнете.

Робърт се усмихна.

— Благодаря ви. Първо бих искал да видя вестниците. Ще сляза да ги взема.

— Не, не, аз ще ви ги донеса. Вие стойте тук. — Докторът излезе.

Робърт се огледа с почти невярващ поглед, след това отвори куфара, за да извади пижамата. Докторът почука на вратата, остави вестниците, които беше купил по пътя, на един платнен стол, махна с ръка и отново излезе. Робърт занесе вестниците до леглото и седна, но потъна толкова дълбоко… Накрая седна на пода. Сред вестниците имаше и „Ню Йорк Таймс“ и Робърт взе най-напред него, за да види доколко подробно са отразили случилото се. Чак на седемнадесета страница откри колонка от около петдесет реда, в която се съобщаваше много сдържано, че полицията в Ритърсвил очаква завръщането на зъболекаря на Уинкуп — д-р Томас Макуин, и че в сряда вечерта неизвестно лице е стреляло срещу Робърт Форестър — с когото Уинкуп се е сбил на 21-ви май — в къщата му близо до Лангли. Ставаше дума, разбира се, за куршума, който удари купата за салата. Съвсем различно беше положението в „Куриер“ и „Газет“, които излизаха в Ритърсвил и Лангли. Те съобщаваха за петте изстрела от предишната нощ, след които „двадесетина уплашени съседи се втурнали към къщата на Форестър. Самият Форестър бил ранен в лявата ръка и получил медицинска помощ от доктор Албърт Нот от Ритърсвил. Това е второто нападение срещу Форестър от неизвестно лице или лица, за които се смята, че са приятели на Грегори Уинкуп…“ Нито единият, нито другият вестник допускаше възможността лицето да е самият Уинкуп.